Jump to content
  • entries
    2
  • comments
    6
  • views
    890

За мечтите на едно момче. Част 1


Gorashko

804 views

 Share

Човек трябва да мечтае и да смее да сбъдва мечтите си. Или поне да се опитва и да е щастлив, когато реализира поредната от кошницата с желания , независимо кога и колко време ще му отнеме това. Винаги съм смятал себе си за неподправен романтик и мечтател който изпитва носталгия по старото, old school време. Преди години, в късните 80 години една случка се е запечатала в главата ми, без да подозирам как тя ще промени животa ми и ще стане част от самия мен завинаги. Във времената, когато модерните информационни технологии бяха в хартиен вид, всички новини се научаваха от вестници и списания, а ние вкъщи получавахме много издания както нашенски, така и „братски” съветски, чрез които аз проправях невръстния си кръгозор към света, пък и у нас. Та, помня руския спортен седмичник „Футбол-Хокей”, който чаках всяка седмица с нетърпение, за да прочета и видя в някоя картинка какво се случва по чуждите спортни терени, а и да понауча руски.

 

И един юнски брой в навечерието на лятната ми ваканция след 7-ми клас една черно-бяла снимка пронизаха сърцето ми и ме промени завинаги. Тази снимка впоследствие рисувах по тетрадките си, редом до надписите на любимите ми „осемдесетарски” метъл банди. Там бяха трима изпаднали в буйна радост. Мъже, прегърнати в своите светли блузки с тъмни ръкави, с надпис на гърдите - JVC. Всъщност рисувах този екип в жълто и морско синьо, както по-късно разбрах какви са цветовете. Бях толкова запленен от този екип, че го рисувах  на всяка тетрадка, а на всеки чин в училище изписвах- Арсенал, година 1989. А, те празнуваха първата си титла от 18 години насам. Нещо тогава ме докосна, а аз не осъзнавах как допуснах до сърцето и душата си вероятно най-голямата моя Любов. Любов, с която понякога се карахме, а друг път страстно се обичахме, но винаги си останахме верни. Влюбих се в този отбор, без да предполагам огромната палитра от чувства, която ми предстоеше да изпитам. Но въпреки мъката и болката, това се оказа една голяма и истинска любовна история, която не заменям за нищо.

 

С годините ставах все по-заинтересован и запален, което си бе цяло геройство като се има в предвид колко оскъдна информация стигаше до нас, но така осъзнавам как се превърнах в истински привърженик, отдаден на своя отбор и английския футбол.А да си верен е качество на характера, което не всеки може да се похвали че притежава. Всяка събота, чаках с нетърпение да стане 5 часа след обед, за да почна да търся на транзистора VEF, честотите на BBC radio 5, където слушах мача на деня с жив коментар от бучащите английски стадиони. Чаках с нетърпение и всяка сряда заради вестник „Албион”, посветен изцяло на британски футбол, който изчитах на един дъх, много преди да си напиша домашните и науча уроците за следващия ден. И така седмица след седмица, сезон след сезон вече 27 години, изпълнени с подкрепа и нестихващ интерес. Тогава, понеже бяха популярни абонаментите за издания, а издателите даваха награди за да поощрят читателя, моя милост с невярващи очи прочете как печели трета награда през 1993 година, която беше парична. В същност бях леко разочарован, защото ми се щеше да е първата и посещение в Лондон и финала за Купата на Асоциацията на митичния „Уембли”. Спечелената награда бе трансформирана в шал, първата ми фланелка естествено в жълто и синьо и видео касета от именно шампионската 1989 година. Неща, които пазя и до ден днешен, заедно с всяка една изрезка от вестник,снимка, значка, шал или фланелка. Няма да излъжа,че покрай страстта към английския футбол, се запалих по всичко британско. Интересувах се от историята,четях за морски пътешествия и географски открития, вълнувах се от пиратите на капитан Дрейк и неговия кораб „Златния Съръндак”, морските битки в Антилите, победата срещу испанската армада, както и епопеята при Ватерло. Учех езика на Шекспир, Байрон и Джон Милтън, слушах британски групи и тайничко си мечтаех за разходка из улиците на Лондон, сипещ се върху ми дъжд и разбира се английски чай (неподозирайки в онези години колко разнообразно и вкусно е английското пиво). Нещата в живота обаче следват своята си логика и някъде далеч напред във времето стоеше и си чакаше лелеяното пътешествие до столицата на английската метрополия.

 

Всяка една събота, всяка следваща година, сезон след сезон, редувайки триумфи и разочарования, титли и купи с вести за скандали в клуба, животът ми се превърна в един цикъл в който движещата ос бе поредния мач на „червено-белите” от Северен Лондон. Нямах търпение да дойде уикенда и с приятели, да обикаляме по барчета и кафенета, да търсим „Скай спортс” или турската държавна телевизия TRT и да се докоснем до това, което ни промени и ни остави приятели и след 20 години разлика.Бяха славни и чудни години. И така, моята авантюра с червено-бял оттенък си вървеше неусетно, а покрай нея и нещо което се оформи като марка и етикет на английското първенство, при неговото превръщане в глобана спортна марка в късните 90 години и първата декада на новото хилядолетие. Арсен Венгер срещу Алекс Фъргюсън, Арсенал срещу Манчестър Юнайтед. Битка за надмощие над Британия на два колоса, на севера срещу юга, на мрачния, мъглив и индустриален Солфорд и космополитния, пищен и шармантен Лондон. Битка на две философии, които завинаги промениха не само английския футбол, но въобще играта и нейните тенденции за развитие. Битка на може би двамата най-велики мениджъри в съвременната история на английския футбол. Съперничество - яростно, страстно, непредсказуемо, даващо ти  правото да се наричаш най-добър в най-доброто първенство в света. Да победиш онзи Юнайтед, омразния Юнайтед, бе нещо  което можех да опиша с една дума - истински оргазъм, такъв който разтърсва цялото ти тяло, всяка една фибра и те оставя бездиханен. За дълго време. Да, определено това се превърна в най-важният сблъсък за мен, а тях ги мразех с истинска страст. И това бе странното, защото никога това чувство не е било определящо при моята ценностна система и разбирания. Но Юнайтед бяха абсолютния антипод на всичко, което обичах с цялото сърце.

 

По същото време едни ентусиасти в София, обичащи не по-малко от мен този отбор бяха поставили основите на организацията на българските артилеристи през 2004 година, която с много работа, отдаденост и любов се бе превърнала във флагманът на фенклубовете на  чуждите отбори в страната. Една организация, в която аз така и не намирах време да се включа. Годините си летяха, аз четях за тях, но трябваше да мине известен период от време, за да се реша направя стъпката, за която после никога не съжалявах .След една спонтанна публикация в търновски ежедневник и последвалата среща за по няколко бирички през есента на 2010 година в бирария „Сити Пъб”,  20 - 25 души, които се срещахме по улиците на града, знаехме, че имаме нещо общо, което ни свързва, поздравявахме си, но не се познавахме лично, решихме да се включим в сектата наречена Арсенал-България и да направим клон Велико Търново. Започнахме да се събираме редовно, да гледаме мачове, да създаваме контакти с Вальо, Стани, Чавдар и Дидо Желязков от УС в опит да ги убедим, че в болярския град Арсенал има своите верни привърженици. Късната и студена ноемврийска есен ми донесе и първата от много пластични карти с номерчето 59, с което станах и член на АСКБ, както и поздравителното писмо, с което Валери Йорданов ме приветстваше като новобранец в едно семейство което се превърна в мой втори дом, място, където срещнах достойни хора, големи приятели и личности отдадени на една идея. Есенните вечери минаваха на срещи на по тъмна бира в „Сити” или  „Айриш пъба”, в които си говорихме за нещата в отбора, но и крояхме пъклените планове в подготовката на клон Велико Търново. Цецо, Денис, Терзо, Росен и Радо, Роман и Топалов, Дидо Шишков, Благо Паздерков и много други успяхме да убедим себе си и ръководството и така с прекрасно тържество на 19.02.2011 година се роди нещо хубаво, което се оказа нашият скромен клон „Арсенал Велико Търново”. Някъде в тези зимни вечери, в почивката от работа, с чаша тъмна бира и ровейки се в интернет в главата ми се прокрадна една мисъл, доскоро еретична. Започнах да си мисля, как вече мога да посетя мач на моя отбор, да видя Лондон и да реализирам една от мечтите на живота си.Мечта която към онзи момент нямаше как да стане  без членството ми в организацията на българските артилеристи. И тогава някъде през мразовитите януарските вечери на 2011 година прочетох офертата за посещение на домакински мач. Познайте с кого? Манчестър Юнайтед!

 

a8.jpg

a7.jpg

a6.jpg

a5.jpg

a4.jpg

a3.jpg

a2.jpg

a1.jpg

  • Like 7
  • Thanks 2
  • Upvote 9
 Share

0 Comments


Recommended Comments

There are no comments to display.

Guest
Add a comment...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

  • Blog Comments

    • 400 при коефициент 4. Оттогава не съм печелил толкова много 
    • Честито бебче, бъдете здрави, щастливи и с кеф да броите бъдещите титли на Арсенал! Страхотно интервю, което неколкократно върна усмивката на лицето ми с някои спомени и размисли!
    • С Дидо бяхме в онази пицария.  Поздрави на Плевен!  UTA! 
    • Браво Петко!Уникално унтервю,може би едно от най-съдържателните и изчерпаеми до момента
    • Четейки интервютата, които Петко прави, у мен започнаха да се връщат спомени от сезоните, в които бях малко по-редовен на сбирки. Та ето една култова история с участието на небезизвестният Дани Гумата.  Действието се случва в един неделен следобед (датата беше 01.02.2015), а нашите момчета домакинстват на Астън Вила. Клон София се бяхме събрали в Харпа (тази ужасна дупка ) като имаше прилична бройка, щото тогава бяхме малко по-интересни за гледане от сега (а може и наличието на чичко Оли да
  • Blog Statistics

    • Total Blogs
      6
    • Total Entries
      62
×
×
  • Create New...