Нямаше как да бъде по-добре и по-знаменателно моят първи мач, да бъде с тях, при това в навечерието на най-важния ден за мен, а именно моя рожден и Гергьовден. Още повече, че по това време на годината имахме реален шанс за титлата, решението бе взето спонтанно, за секунди дори, а аз трептях в очакване на най-скъпия ми и лелеян подарък за моя празник както и предстоящото ми кръщене. Последваха вълнуващи седмици в очакване потвърждението на билета, организиране на полети, нощувки и детайли по едно приключение в каквото се превърна това мое пътешествие до Излингтън, Северен Лондон. И така дойде и 29 април, когато с раничка за пътен багаж, изпратен от Станислав Иванов, трябваше да се кача за първи път от 1988 година на самолет в полет за Лондон. Вълнението ми бе огромно, капачките на колената ми някак омекнали, а аз не вярвах, че съм толкова близо до мечтата си. Лондон и Арсенал ме чакаха някъде зад хоризонта, на някакви си 2 700 километра и аз идвах, за да ги опозная и обикна завинаги.

Раницата се оказа доста тежка, защото трябваше  да връча наградата на нашия фен клуб за играч на годината.А една награда тежи много и не всеки може да носи тежестта на наградите. Така за съжаление се оказа и с победителя, който не понесе тежестта на металния топ, направен с много любов и връчен от мен с много вълнение и притеснение.

Вълненията ми станаха още по-силни, когато на сутринта на 01 май, след един дълъг ден на обиколки из Централен Лондон и артистичния и пънкарски квартал Camden town, съчетан с няколко ейла в прочутата и вече на 300 години бирария „The World`s End” и последвала безсънна от очакване и приятно напрежение нощ, получих едно телефонно обаждане от кошмара на всички евреи Дидо The nightmare of every Yido Желязков с което той ме уведоми без никакъв компромис в думите си, че трябва да намеря Г-жа Джил Смит, защото е успял да уреди мое слизане на терена на „Ашбъртън Гроув” и да връча лично наградата на победителя, чието име умишлено не споменавам, просто защото имената на предателите не трябва да споменават.

Ами сега? Как ще я открия, как ще се държи тя с мен, какво ще кажа на победителя,  дали ще стане пред пълните трибуни и въобще в главата ми се редуваха емоции на радост, вълнение гарнирани с огромно напрежение и притеснение. Как щеше да протече всичко това, дали щях да се справя? Не знаех, но се надявах да мине всичко наред, като някак си дори забравих за самата футболна среща. Много бързо се окопитих и реших, че трябва да изглеждам добре, защото представям не само себе си, а и Арсенал България. Задължителното бръснене, парфюм, поемане на дълбока глътка въздух, фланелката на гърба и бегом към метро станцията в Friern Barnet с дестинация Holloway в Излингтън.

        В метрото ме помислиха за бразилец, но пък изненадата че съм българин, доведе до разказ за Пловдив от страна на възрастен мъж, който четеше някаква английска книжа именно за нашата страна и този град. Както съм казвал неведнъж в живота няма случайни неща-един факт в който се убедих и през целя последвал ден, дори и в момента когато пиша този пътепис. Билетите за мача бяха на мое име, като заедно с мен трябваше да бъдат още двама българи, с които не се познавахме, а трябваше да се намерим сред морето от 60 000 души пред стадиона. Коцето Сарафов идваше от Бургас през Оксфорд, а Диди Корновска се реши за този мач в последния момент и пътуваше от Манчестър, където учеше като студентка. Някакви телефонни номера, които имахме бяха единствения начин за връзка, в годините когато нямаше смартфони, а пък ние дори и на снимка не се бяхме виждали. Предстояха интересни часове.

Та пристигам аз в района на метро станция Arsenal и слизайки сякаш попаднах в обетованата земя на моите мечти – кварталът където се намира най-великият отбор на Лондон, гордостта на столицата. Всичко там ме порази с червено-белите си нюанси и принадлежността си към отбора. Целият район дишаше и живееше с името Арсенал, това бе записано в ДНК-то на мястото и се усещаше от километри. Всичко живееше и с емоциите от предстоящия мач с омразния съперник от Севера. Бях поразен и зашеметен, като от удар с нещо тежко в момента, когато излязох от метро-станцията и видях кацналия като огромна летяща чиния стадион. Импозантна постройка от бетон, метал и стъкло всяваща някакъв хлад с мащабите си и страхопочитание, каквото навяват всички огромни строежи и съоръжения. Не можех да повярвам, че съм тук в района на Хайбъри, аз – онова същото момче, което рисуваше  по ученическия чин  преди 22 години. Аз, облякъл фланелката на моя клуб, за първи път се докосвах до него и до неговия сакрален дом. Мечтата се превръщаше в реалност, а аз нямах търпение да попия с очи и сърце всичко, което ме заобикаляше. Чувствах се като малко дете, което получава банани и портокали в навечерието на Нова година през годините на комунизма, а всъщност след 5 дни щях да навърша 35 години. Вероятно това са емоциите, които усеща човек, когато е на път да случи една своя съкровена, отдавна лелеяна, мечта. Разхождах се, запечатвах впечатления, гледах с невярващи очи къде се намирам и си казвах : „Пламене, Пламене защо чака толкова години, да станеш член на АСКБ?”, снимах се и снимах, забравяйки че трябва да взема и билетите за мача и да се намеря с останалите хора. И тогава дойдоха поредните доказателства за случайностите в живота, сякаш, за да докажат, че  нищо не се случва  случайно. В един момент телефона ми получи телефонно обаждане от непознат английски номер, като учудването ми бе още по-голямо когато чух български глас, докато си мислех, че това ще е Джил Смит. Всъщност ми звънеше Борислав Борисов от Диема, който по случайност бил на едно място с Коцето Сарафов, чиято  батерията на телефона паднала и добре, че имал номерът ми записан на хартия, а пък Боби му предложил помощ и съдействие, за да може да се открием в морето от привърженици. Всъщност тогава се запознах с най-добрия според мен български спортен журналист, който действително спаси мача за другите двама души. Страхотен човек, който ни предложи съдействието си, докато сме в Лондон и с който по-стечение на случайността в живота, днес си разменихме съобщения по повод един мой коментар за мача Англия-Бразилия преди два дни и уточняващи извинения. Така благодарение на Боби се запознахме с Коцето, вече имахме билети и чакахме Диана от Манчестър, която пък закъсняваше защото автобусът ѝ влязъл в задръстванията на Лондон, предизвикани от големя мач и като истински кавалери или по-скоро джентълмени (все пак се намираме на английска земя) изчакахме нашата другарка по съдба пред трибуната The Clock End и волю-неволю изтървахме първите десетина минути. След появата ѝ ми предстояха най-дългите стъпала в живота ми, докато се качим до втория етаж на огромния и бушуващ, приличащ на купа стадион.

Когато най-накрая стигнах до мястото си на трибуната и погледнах червено-бялото море онемях за секунди от гледката и емоциите, които нахлуха неканени в главата ми. Мачът мина, като за миг пред очите ми, трибуните ревяха, в израз на огромната омраза към онези, а Бербатов беше вероятно най-освиркваният човек, като доста хора се учудиха защо го аплодирам, но това бе друга тема, детайлите на която тях не ги интересуваха. Самата среща почти не помня как се разви  като игра, само се сещам как Войчех Счезни спаси едно положение точно пред мен и естествено победното попадение на Аарън Рамзи, което предизвика сцени на неистова радост и истерия по трибуните на стадиона. Картини, които не мога да опиша с думи, защото бях загубил гласът си и въобще имах чувството че не знам къде се намирам. Адреналинът бе невероятен, а предстоеше да се покачва с наближаването на края на срещата и притеснението от връчването на наградата. Мачът свърши с легендарното „Onе-nill to The Arsenal”, а този легендарен рефрен отекваше над Излингтън и някак си нямаше начин моят първи мач, да не завърши с резултат, превърнал се в запазена марка на клуба от 80 и 90-те години. Велико, а точка 1 от програмата завърши успешно.

Предстоеше влизане зад сцените и кулисите на стадиона, среща с Джил, стъпване на терена и връчване на наградата на победителя. Самата Джил Смит се оказа много елегантна и достолепна дама, облечена в стилен бяло-червен тоалет, чакаща ме с усмивка, която след няколко опознавателни думи ме изведе на терена, където заедно с представители на 13 международни фенклуба трябваше да връчим своите награди на футболист номер 1 за сезон 2010-2011 .При самото връчване си позволих да пожелая титла през следващата година на човека – победител и за мое голямо съжаление се оказах добър пророк, в случая лош, защото той напусна Арсенал и спечели титлата с друг клуб, като може би единствената радостна нотка бе, че я спечели за сметка на Манчестър Сити. Момчето, защото не бих го нарекъл мъж бе доста смутено като го прегърнах и говореше неуверено, явно знаейки че скоро няма да бъде играч на нашия клуб.Така е в живота, като едни си тръгват, а други идват. И не само във футбола, а във всичко. За щастие се видях с Джаки Уилшър и Алекс Сонг, като англичанинът ме изкефи на максимум с нахакания си вид, въпреки още крехката си тийнейджърска възраст. Определено той бе моят човек. Неочакваната точка 2, завърши повече от отлично, а идваше времето на разходката до стария стадион Хайбъри, както и посещението на прочутия The Gunners pub, където се потопих в обстановката на празнуващи хора от всевъзможни места на света – от Швеция и Исландия, та чак до Нова Зеландия. И между тях, моя милост пийващ си Guinness, Bombardier и Fuller`s London pride в чест на гордостта на Лондон. След разговори и разглеждане на стените окичени със снимки и фланелки носещи сантимент и носталгия, нещо ме накара да се върна в старата 300 годишна бирария в Camden town,  да мина през едно кубинско парти пак в този пъстър квартал и да се прибера емоционално превъзбуден в късната лондонска доба. Но, досегът с моя клуб, ми беше подготвил нещо и за следващия ден. Събуждайки се в понеделник, прочетох как на 01 май е бил убит Осама Бин Ладен, който някога назад във времето преди да се върне към корените на консервативния ислям и да се превърне във фундаменталист е подкрепял именно моите хора от Арсенал. Странно, а още по-странно се оказа,че след всеки гол на Аарън Рамзи се оформя мрачната тенденция да умира някоя знаменитост. Случайно или не, но точно на 01 май  и в денят на мача, умира и големият Иван Славков - новина която научих по телевизията, закусвайки и невярвайки, как този Мъж, който се закачаше и надсмиваше с живота, може да си тръгне от него.

Замислен поех отново към домът на Арсенал, защото мислех да посетя музеят на футболния клуб, без да предполагам каква изненада ме очаква там. Оказа се, че всеки понеделник се предлага освен посещение на клубния музей и разходка из стадиона с екскурзовод – бивш футболист на клуба, като за този ден бе предвиден „Кралят на Хайбъри”, носителят на „Дубъл” от 1971 година, неподражаемият и харизматичен Чарли Джордж. Цената, която бе чувствително завишена с оглед присъствието на Легенда от този калибър леко ме смути, но преживяването си заслужаваше всяко едно пени, което дадох. В крайна сметка реших, че си доставям едно удоволствие, което е един път в живота, а от друга страна Мосю Арсен Венгер ще може, да инвестира в нови играчи или поне, да задържи онзи на когото връчих предния ден награда. В крайна сметка нито Венгер инвестира, нито онзи остана, но пък удоволствието и емоцията от срещата с Чарли ме държи и грее все още 6 години и половина по-късно. Облечен в елегантно сако в цвят екрю, тъмен панталон, очила и все още коса напомняща за дължината си от 70-те години ни посрещна неподражаемият номер 11 от първия отбор на Арсенал спечелил „Дубъл”, за да ни разведе зад сцената на великолепния стадион. И до сега помня, как бяхме седнали в директорската ложа, а аз някак под прежурящото слънце на северен Лондон се бях умислих ту за настоящото приключение, ту за нещата от живота и чукащия на вратата мой рожден ден, когато мистър Джордж ми зададе въпрос пред около 50-тина човека, откъде идвам? Бях леко сюрпризиран, неосъзнавайки как умислено съм изглеждал, а изненадата ми стана още по-голяма когато отговорих България и с усмивка ми бе казано, че българите сме винаги мрачни и замислени. Вероятно народопсихология или нещо друго…..

          Последваха снимки, автографи и закачки в които някак неусетно стигнахме до клубния магазин, а обиколката приключи с мисли и желания за следващите такива.Напуснах радостен, но и в известна степен тъжен района на стадиона с мисли, кога ли пак ще се стъпя в тази Обетована земя. Последва кратка разходка по уличките Avenell road и Gillespie road, които бяха толкова притихнали в контраст на шума и суматохата от предния ден. Качих се в метрото и си обещах, скоро пак да си направим среща с това местенце. Уви, в следващите години няколко пъти бях на крачка от ново приключение, имах дори билети за мачове но поради стечение на обстоятелства, време и хора това се  оказа първият ми и последен допир с Лондон и домакински мач на Арсенал.

         Но, както  и започнах живота е непредвидим, случайностите не съществуват, самото посещение и мач го потвърдиха, така че надявам се в най-скоро време ще имам ново и романтично Лондонско Randes-vouz.

          П.С. С благодарност на всички от Арсенал България, за приятелството, споделените мигове, осъщественото пътуване и невероятните моменти вече 7 години.

Автор: Пламен Томов