Днес ще ви представим един истински болярин, пазител на фенклубските ценности в старопрестолния град, неостаряващият представител на Велико Търново - Пламен Томов!

1. Споделете първия си и най-емоционалните си спомени с фен клуба.

Знаех за наличието на фен клуб на Арсенал от години, но все нещо ме спираше да се включа в тази своеобразна „секта”. Принципно аз съм така за доста неща, така че това не е нещо необичайно за мен. Първия ми спомен или по-скоро два спомена ще споделя са една среща в края на септември 2010 година в търновската бирария „Сити пъб”, на която спонтанно се събрахме близо 30 души, които споделяхме любов към червено-бялата гордост на Северен Лондон, с много от тях се знаехме по физиономия, но едва тогава разбрахме, че сме фенове на този велик отбор. Причината за срещата, бе една публикация във вестник „Янтра днес”, където се правеше приканване за такава сбирка от страна на една наша привърженичка и нейния съпруг, който е спортен журналист в тази медия. Мирослава Петрова бе прочела нещо в сайта на Арсенал България, което бяха подели Радослав Цветанов и Росен Ангелов – и двамата студенти във Велико Търново и така донякъде спонтанно, донякъде организирано се събрахме, почерпихме се, гледахме един равен със Съндърланд ФК, които ни изравниха в добавеното време и решихме, да направим тези срещи ежеседмични. Така се и роди идеята за клон в моя град, който пък бе основан на 19.02.2011 година на зимната фен-среща, която и досега много хора хвалят, като една от най-паметните. За мен със сигурност е така, защото се роди нашия клон и се положиха основите на много приятелства.

Всички бих казал, че са емоционални -  фен срещи, мачове, благотворителни кампании, срещи с приятели, мачове на живо. Понеже често се налага да пътувам до София, та се превърна в традиция това да става в дните на мачове от Лига Европа или вътрешни мачове през седмицата и с Петко Александров и Радослав Георгиев Антонов ни се превърна в традиция, да пийваме по няколко халби пенлива бира, да гледаме Арсенал и после с нощния автобус да се прибирам към Търново. Тези господа твърдят, че съм носел късмет на отбора. Възможно е. Хахахаха!

2. Какво ви е стимулирало/стимулира да отделяте време и енергия в работата на организацията?

От както се помня винаги съм поемал отговорност и съм бил ангажиран в делата на колектива – в училище, университет, работа. Това за мен е част от пътя да се развива едно микрообщество, каквото е един клон и генерално целия фен клуб. Трябва много желание, енергия, време за да може да се организира едно събитие, една среща за мач, една фен среща и разбира се благотворителна акция. Трудно е, но накрая се усеща удовлетворението от постигнатите резултати. Ето, например ние започнахме от санитарния минимум с 5 човека в Търново, а стигнахме да 25 в момента. За мен тези успехи, са не по-малко важни от резултатите на терена, защото самия фен клуб е също толкова важен отбор, за който ние трябва да се грижим и да го развиваме.

3. Какви са причините според вас фен клубът да е най-многобройният в страната?

Това е някаква енигма, на която реално не мога да отговоря защото определено Арсенал не е най-популярния отбор в света, нито най-успешния, да не говорим че нямаме титла от 2004 година. Убеден съм, че ако спечелим макар и една титла или европейски триумф, ще минем границата от 700 души. И затова моя отговор е, че първите прокарват посоката и знанието как да го направиш, от което се учат следващите. Смятам, че хората при нас са най-важния капитал и въпреки някои грешки на растежа именно тези хора, които направиха и правят фен клуба са причина той да е номер 1 в България! Страхотни и харизматични, те заразяват с магията на това да си част от Арсенал България.

4. Има ли нещо, което не харесвате в работата на фен клуба и как предлагате да го променим?

Няма идеални неща и това е движело успеха и прогреса на човечеството. Лично на мен не ми допада интернет страницата на организацията, както и понякога смятам забавянето на самото модернизиране на организация. Въпреки, че сме номер едно мисля, че и ние може да научим нещо от практиката на другите фенклубове. Промениха се много неща, вкара се точкова система, в момента има обратна връзка на всички нива и открит диалог. Мисля се работи и добре с медиите, като тези положителни успехи са отправна точка и за допълнително развитие. За мен в някаква степен рекламата и мърчандайзинга не са на нивото, което предполага да има Фен клуб номер 1. Мисля, че там трябва да се насочат нашите усилия.

5. Най-добрата инициатива на фен клуба през годините според вас?

Всяка една благотворителна акция и всичко което показва, че първо сме хора, а после фенове, защото като привърженици на Арсенал трябва да знаем кои сме, какви сме и кого представяме. Това са нашите ценности, изповядвани от един аристократичен клуб и ние трябва да се придържаме към тях, да бъдем флагман в добрите инициативи и то не само по празници.

6. Ако трябва с една дума да опишете фен клуба, коя би била тя?

При мен е трудно да бъде само една дума. Ще пробвам с няколко, които са: Едно голямо семейство, където намерих истински приятели, на които мога да разчитам и те на мен по 24 часа в денонощието. Арсенал България не само сбъдва мечти, той създава Приятелства.

7. Арсенал не е печелил титла от основаването на фен клуба. Какво бихте направили, когато това се случи?

Сещам се, че когато я спечелихме за последен път през 2004 година на стадиона на Тотнъм, тогава гледах мача в една известна рок бирария в моя град, която доста хора знаят -  Бирария „Улицата”. Бях с фланелата от сезони 1996-98 и с която направихме  втория дубъл в историята ни през 1998 година. След като вече бе ясно, че 13-та титла идва на Хайбъри скочих и взех една бутилка, а може и две Червено шампанско и черпих из бирарията. Та, понеже аз много обичам и търся символиката, когато станем отново шампиони, което за мен е without any doubt, както казва един наш приятел от Бергамо, ще си я облека отново онази култова фланелка и ще взема бутилки с червено шампанско. Дано е скоро!

8. Смятате ли, че причината за неспечелването на титлата е недостатъчното количество изпита бира от членовете ни по време на мачовете и как оценявате вашия принос към бироизпиването?

Лично аз смятам, че само моя личен принос е достатъчен за „Требъл”, а познавайки капацитета на няколко ключови познавачи на бирените марки, си мисля, че не е причината в количеството на бирите, и вероятно трябва да преминем на Уиски и всякакви алкохолни напитки, както и коктейли, та да увеличим предпоставките за титлата.

9. Най-скандалният ви спомен (или поне предаденият по-късно разказ за стореното)?

Аз, като цяло се определям като не особено буен в проявите си фен. Срещата във Велико Търново през 2011 година бе гарнирана с много алкохол и вакханалия, като си остава много силен емоционален спомен. Беше наистина много опияняващо. Сещам се тогава, как Христо Якимов известен и като „Гамена” бе изумен от ниските цени и сметките които се плащаха, та си снима фискалните бонове и ги качва във Фейсбук, с което много ме забавляваше. По-скоро обаче историите, които съм слушал за вечерите от евротурните с алкохолните приключения на Радучи, Дидо Желязков и Жоро Стоянов предизвикват винаги усмивка на лицето ми и съжаление, че не съм бил с тях и вас другари по оръжие…

10. За нас гостуването на Арсенал в София беше един от най-паметните моменти в историята на фен клуба. Какво си спомняте от 01/11/2016?

Интересно, но и за мен това е голям спомен. Поради обстоятелства в моя живот, които се случиха през същата тази 2016 година, не мислех че скоро ще гледам Арсенал на живо. За пролетта на тази година имах билети за мачовете с Уест Бромич Албиън и Норич Сити, който трябваше да е подарък за моя 40-ти Рожден ден. Така и не можах, да ида и когато изтеглиха жребия и Лудогорец за съперник, това предизвика неистова радост в мен. Някак Съдбата сякаш ми се реваншираше с това да гледам Арсенал и то на родна земя. Още повече в този период изживявах и лични проблеми, та този мач бе голям катализатор на положителни емоции. Срещите с приятели, кортеото до стадиона, запознанството с много нови хора, както и чуждестранни привърженици, в допълнение и срещата ми с Матео Скарпелини, на когото бях взел билет, тъй като нашия човек в Бергамо, се бе сблъскал със сивата реалност да си пише с връзки с обществеността на разградския клуб и да не получи никакъв отговор, а още по-малко да си запази билет. Та, този мач някак си ни заздрави приятелството, което е и до днес. В допълнение много песни, бирите „49 Undefeated” и късния победен гол на Йозил в съчетание с истерията и лудия екстаз на около 4 000 „артилеристи” в студената ноемврийска нощ направиха празника пълен! И разбира се страхотна организация от страна на ASCB!

11. Любимите ви мачове на Арсенал, които сте гледали на живо?

Всички, на които съм бил имат своя колорит, емоция и спомени в моето съзнание. За мое съжаление съм бил само на 3 мача, въпреки че желанието, както и билетите които съм притежавал за повече, но определени обстоятелства са лимитирали бройката до скромните три такива. Безспорно първия път оставя незабравими впечатления и това бе мача от 01 май 2011 година срещу Манчестър Юнайтед, който взехме с гол на Аарън Рамзи. Подарих си ходене в Лондон и реализация на детската ми мечта да стъпя в британската метрополия, гарнирано с мач срещу големите ни съперници от Северозапада за моя идващ Рожден ден и разбира се това нямаше да стане без да съм член на АСКБ. Беше като сбъдната мечта и сън, да се разхождам край Темза, да пия Ейл, да пристъпвам магичната линия Mind the Gap….хахаха. От този мач освен оргазменото изживяване да стъпя на стадиона и да изживея победата си спомням и как рано сутринта ме събуди секретаря Деян Желязков, за да ми каже че ще връчвам наградата за играч на сезона, която бе определена за Самир Насри лично на играча след двубоя и, че трябва да се свържа с достолепната дама Джил Смит. Тогава изтръпнах от притеснение, сега се усмихвам от хубавите спомени и очарователната визия на тази жена. Също и среща с Боби Борисов, с който се запознах и по странни обстоятелства, той бе на нужното място в нужното време, за да срещне Коцето Сарафов и да ми звънне и каже, че ще ме чакат на моста откъм North bank stand, защото на бургазлията му бе паднала батерията на телефона. Изобщо беше велико изживяване.

Мач номер 2 бе срещу Галатасарай и победата с 4 на 2 на новия им стадион. Тогава направихме едно изтощително пътешествие до Истанбул и в рамките на 24 часа минахме 1400 километра, за да се докоснем до Любовта. Първо в ранни и снежни доби от Търново през Горна Оряховица, за да стигнем във Варна, където с автобус се спуснахме покрай мъгливия бряг на бурното Черно море, за да се окажем в Мегаполиса в пиковото вечерно време, когато милиони негови жители са тръгнали към домовете си, а ние сме се запътили към едно ново и непознато за нас място, за да гледаме мач без никакво значение. Но всъщност това те определя какъв привърженик си, когато в студ, мъгла и дъжд се отправяш на път, дори когато срещата е протоколна. Ние бяхме там, беше страхотно и винаги ще бъдем там, защото никога няма да минем границата на страстта и любовта към Играта, Пътешествията и Приятелството. Пътуване, което създаде поредни и силни другарства, а именно това е част от магията да подкрепяш и обичаш нещо! Беше велико и незабравимо изживяване!

Мач номер 3, бе т.н. „Пешеходно гостуване в София”, за което по-горе писах. Истината е, че досега имам 3 победи в 3 мача и явно нося късмет на Арсенал, та трябва да зачестя посещенията на наши мачове.

12. Какво не достигаше на Арсенал да спечели лигата през последните 15 години? Ще започна с нещо по-старо като хронология. Тези дни ми донесоха от Манчестър книжката от нашето гостуване там на 05 декември, когато се отбеляза нашето гостуване номер 100 на Олд Трафърд – стадиона на нашите най-тежки и сериозни съперници в ерата на Висшата лига. В книжката има интервю с Дейвид Елъри, който реферира полуфинала на Вила парк през 1999 година и след който знаете какво стана. Всички говорят за фамозния гол на Райън Гигс, но всички забравят, че една изпусната дузпа на Денис Бергкамп в добавеното време определи хода на този сезон и много други неща. Нямаше да има требъл за тях, а дубъл за нас. Та искам да кажа, че късмета е нещо от което няма как да избягаш. Но освен него мисля, че титлата ни убягваше защото първо се намирахме в трансформация за клуба, после заради Венгер,  който сякаш стана съвсем друг човек и от мотиватор на успеха се задовляваше с място в Топ 4, което за хора с неговото визионерство и характер е недопустимо. Мисля, че в ключови моменти той изпусна образно казано кораба. Лоша тактика, еднообразен начин на водене на мачовете, предоверяване на определени играчи, които го подведоха, сметки и калкулации за няколко паунда в по-малко при подписване на договори с футболисти, смени в определени минути от мача с определени играчи- станахме твърде предвидими за съперниците ни и после няколко клуба направиха сериозни инвестиции през този период и се превърнаха в нова сила, а ние изостанахме от тях и сега имаме да наваксваме, но като че ли разликата не е толкова голяма. Венгер в много моменти сякаш показваше безсилие на скамейката и това водеше и се отразяваше на играчите. На Трафърд излизахме предварително загубили, така бе и с Челси и разбира се това се отразяваше и на резултатите не само в тези мачове, но и на следващите няколко след загуба от преките съперници. Разбира се, няма да забравя и тенденциозното съдийство, като например всеки от нас помни мача с който Майк Райли ни прекъсна серията от 49 мача без загуба с едно брутално рефериране. Тогава бяхме на равни пунктове с Челси, последваха 5 поредни равенства и разлика от 10 точки в минус, с които те и станаха Шампион, а не ние. Психологическият фактор от решения на арбитрите в наш ущърб е нещо с което не можахме да се справим в годините, но и решенията винаги бяха в наш ущърб. Освен това вероятно и заради клубната политика се налагаше да продаваме играчи, които апропо не бяха мотивирани да играят само за 4 място и това в добавка с малкия ни бюджет оказваше влияние на резултатите. Но да се върнем пак на Венгер, който пък наложи един модел на заплати и т.н. „мъртви дървета”, който образно си бе по равно за всички. Доста социалистическо и доста неефективно. Генерално казано – сбор от много фактори, които ни лишиха от 14 титла, а защо не и повече. Но, живота върви и ние рано или късно ще я спечелим!

13. Кои във вашите очи бяха петте най-добри футболисти на Арсенал за този период от време и защо?

В този 15 годишен период е вододела на две ери – една златна и една на голямо лутане из лондонските мъгли. И ако трябва да се изброят 5 играчи, то определено ще са от първата ера, като целия състав от сезон 2004-2005 година, заслужава да бъде включен. Но все пак: Тиери Анри, Патрик Виейра, Денис Бергкамп, Робърт Пирес, Фреди Люнгберг. Каква изненада нали? Все пак, ще добавя и едно име от втория и доста сив период, а именно Робин Ван Пърси, който бе магичен и имаше шанса да стане легенда от калибъра на тези пет играчи. Лично за мен бе много тъжен момент когато той напусна и премина при „онези”. Но въпреки горчивината, той си беше великолепен играч от най-висока класа, така че има място в тази група.

14. Прекалено късно ли си тръгна Венгер?

Категорично Да! За много хора ще е изненада, но тези които ме познават добре знаят, че аз от 2006 година твърдя, че той трябва да си тръгне. За мен той направи революция и промени английския футбол, което е безспорен факт, но също толкова безспорно е, че не успя да направи династия, както го направи Алекс Фъргюсън. Загуби спечелени титли, в ключови мачове показваше тактическа и мотивационна немощ, срещу отборите от т.н. „Топ 4” ние записахме в продължение на години серия от плачевни резултати, предизвикващи подигравки от техните фенове. Освен това гарнирано с пословичен инат, счетоводни калкулации и арогантност, той бе на прага да съсипе всичко, което изгради от 1996 до 2006 година. В крайна сметка, моето мнение е, че имаме 3 титли в по-малко заради него и донякъде лошия късмет, разбира се. Но 2003, 2008 и 2011 година още ми нагарчат, особено първата когато имахме преднина от 10 точки в началото на март и за месец и половина Юнайтед спечели 17 точки в плюс спрямо състава на Арсен Венгер. Тогава бяхме длъжни да направим хегемония в английския футбол. Както и да е, всяко нещо има начало и край и в момента мога да кажа само благодарности за един от най-великите стъпвали по английските терени и един от колосите в тази игра. Merci, Arsene!

15. Как виждате бъдещето на Арсенал и това на Арсенал България?

Смятам, че бъдещето на Арсенал е в добри ръце, визирайки Сеньор Емери, както и хората които управляват в момента след напускането на Газидис. Сделката с Adidas е показателна, представянето на терена впечатляващо при това с лимитиран ресурс от играчи, много контузии и рестриктивен бюджет. Имаме най-добрия старт на сезона от години, а показателите на Баска, след 15 мача са по-добри от на всички топ мениджъри. Чисто игрово виждам голяма промяна, много мотивиран и борбен състав, тактическа вариативност, смелост и много енергия във всички играчи, която се предава от един млад и много деен мениджър. Смятам, че ни трябват още 4 трансферни прозореца, за да сме реален претендент за титлата в Англия, т.е. през сезон 2020-21 ще се види в пълен мащаб Революцията на Унай. Дано ме опровергаят и това стане и по-рано, но определено съм доволен от това, което виждам и отново се наслаждавам на играта на „Нашия Арсенал”.

Развитието на Арсенал България зависи от нас самите. Радостното е, че и след 15 години не е умрял този ентусиазъм да бъдем флагман, да сме номер 1 в България. Смятам, че реално в нашите възможности е следващото лято /2019 година/ да сме 650 човека, което би било топ постижение. Но ако трябва да кажа нещо критично, това е, че от по-младите и като години и като членове, някак няма желание за много работа и действие, а сякаш се чака на все едни и същи хора да свършат всичко. Знам, че в една такава организация е обикновено така и определен кръг от хора с лидерски потенциал движат нещата, но апела ми е всички да дават малко повече за развитието на този фен-клуб, защото той дава много на нас. Като фенове.

15+1. Пожелайте ни нещо.

Бих пожелал на Георги Стоянов, като председател, да е първият такъв, който вижда титлата в Северен Лондон, защото такова чудо шеф на АСКБ не е виждал за тези 15 години. В заключение бих желал да благодаря на хората от Клон Търново за това, че станахме едно микро общество, на целия фен клуб за подкрепата в един труден за мен период и на хората, които ни запалиха за тази идея като Валери, Стани, Дидо Желязков, Чавдар Баров, Петко Александров, а в последствие и на Жоро Стоянов. Както и за всички приятелства, които изградих през годините!

ARSENAL BULGARIA FOREVER!!!