Благодаря на Георги Стоянов за честта да ми публикува отговорите в нов блог, но тъй като съм много подреден човек, смятам, че мястото им е тук, сред всички останали, заради което си позволих да ги преместя.

В допълнение съм отговорил и на въпроса какво помня от 01.11.2016 г., който незнайно защо съм пропуснал.

Здравейте, артилерия. 

Представяме ви Петко Александров, бащата на женския футбол в ASCB, един от най-спокойните хора, които имам удоволствието да познавам благодарение на фен клуба, който вече трета година се грижи за добрия PR на фен клуба. Човек, с когото лесно можеш осъмнеш рано сутрин, когато останете да изпиете по още една бира след мач и доказано най-здравата глава в организацията.  <3 

Досега вие отговаряхте на въпросите на Петко, сега дойде ред и той да отговаря. Отделете си повече време за това интервю. Заслужава си! Приятно четене. 

1. Споделете първия си и най-емоционалните си спомени с фен клуба.

Можете ли да повярвате, че си мечтаех за всичко това, което имаме в момента. Мечтаех си да имаме фен клуб, членски карти, място, където да гледаме мачове заедно и разбира се да посетя мач на Арсенал на живо. Да, мечтаех си, защото тогава беше време, в което, за да отидеш в Англия трябваше да ти разрешат издаването на виза, а и нямаше нискотарифни полети и никак не беше толкова достъпно, колкото е сега. Сигурен съм, че младите фенове сега няма да ме разберат.

Първият ми спомен е, когато бях на гости на едно момиче, с което се закачахме тогава. Същият ден Арсенал играеха с Нюкясъл и аз най-учтиво помолих девойката да ми пусне......Диема. Тогава гост в студиото беше Любо и за първи път разказа за идеята за създаване на фен клуб. Толкова се развълнувах, защото виждах възможност мечтата ми да се реализира, че забравих за какво бях отишъл на гости! Надявам се да ми е простила.

След това беше основаващото събрание, преди което се срещнах с едно момче още по пътя и разбира се го разпознах по фенските артикули къде се е запътил. След края на събранието Любо попита „Кой е от Света Троица?” и така се оказа, че сме си комшии с него и момчето, което срещнах по пътя. Прибрахме се заедно към квартала и продължихме срещата в едно квартално заведение на по няколко бири. Тогава ми беше много вълнуващо като случайно срещна хора с фенски артикули на Арсенал и не пропусках да ги заговоря и да им разкажа за фен клуба. Като се замисля, сега не е много по-различно, просто повечето вече се знаем.

Преди да се видим аз бях толкова ентусиазиран, че постоянно пишех мейли на Любо с нетърпение кога ще се случат нещата. Той все още разказва истории как съм бил най-досадния и със страх си е отварял пощата, защото му е ставало зле само като ми види имейл адреса.

Най-емоционалните ми спомени са много. Сбъднатата ми мечта с посещението на един от последните мачове на Хайбъри, на който години по-късно осъзнах, че всъщност съм видял на живо последния гол на Бергкамп за Арсенал. Толкова е странно усещането, че докато бях там не можех да осъзная къде съм, някак ми беше едновременно толкова естествено и нереално, че не можех да се насладя на момента. Чувствах се все едно всеки уикенд съм там и няма нищо специално в това, а едновременно с това всичко беше толкова мимолетно като на сън. Някак с времето осъзнавам и все повече оценявам какво съм преживял наистина.

Друг от най-емоционалните ми спомени е посещението на Рим, моментът в който се събрахме на мийтинг пойнта и феновете прииждаха от всички страни с песен на уста, а аз имах постоянното усещане, че ми се пикае след погълнатото количество бира. Да са живи и здрави собствениците на заведенията по центъра, които нямаха нищо против да им ползваме тоалетните, както и карабинерите в парка, които не ни обръщаха внимание, че редовно поливаме близките дървета. Бронираните полицейски джипове с решетки на прозорците, които ни ескортираха до стадиона, многобройните автобуси, все неща, които хем те карат да се чувстваш специален, хем имаш усещането, че отиваш на война. Пътуването с автобусите до стадиона и престоя, който имах усещането, че трае цяла вечност. Скандирането от феновете „Driver do you job! Driver, driver, do you job!”, съпроводено с тропане по тавана, отварянето на вратите по време на престоя насред парка и как всички се наредиха в редица до автобуса поради напиращата ги нужда, атмосферата на Олимпико и безкрайните дузпи, след края на които се озовах няколко реда по-надолу от еуфоричната радост. Безценно!

Имам купища емоционални спомени от гледането на мачове в Мърфис. Винаги беше много забавно в мачовете срещу Юнайтед, защото и техните фенове се събираха там и постоянно имаше закачливи подмятания и скандирания от едната и от другата страна на заведението. Емоционални са онази победа с гол на Анри в добавеното време, ФА купата 2005 г., когато ни разнищиха цял мач и накрая ги бихме на дузпи. Тогава много исках да спечелим купата с големите уши. Няма да забравя разочарованието след финала с Барселона и погрома в заведението след онова незаслужено отстраняване от Ливърпул, след като им отсъдиха подозрителна дузпа веднага след наш гол. Тогава освен, че пода беше мокър и имаше счупени чаши, което обикновено се случва след големи мачове, имаше потрошен стол и на няколко пъти успокоявахме напрежението по време на мач в своеобразно създалата се буферна зона или по-точно жива  верига, която бяхме несъзнателно изградили между привърженици на двата отбора.

Помня как ми се подкосиха краката от вълнение, когато Леман спаси дузпата срещу Виляреал, а когато най-накрая бихме Барселона цяло първо полувреме се опитвах неуспешно да си поръчам бира и когато все пак успях да си взема от бара, отпих блажено и си оставих чашата на масата. Точно тогава вкарахме втори гол и чаша вече на масата нямаше. Не съжалявам, взех си нова!

Вълнуващо беше, когато Боби и Весо от Диема идваха да гледат заедно с нас мачовете от ШЛ и си спомням как на пръв поглед безпристрастния и уравновесен Боби Борисов крещеше на колене пред екрана при първия гол за онова 0:2 срещу Милан.

Няма да забравя и как по време на непретенциозен мач от групите на ШЛ бяхме обградени от фенове на Челси, които в средата на първото полувреме за секунди запълниха всяко възможно пространство в заведението и както си беше тихо и кротко изведнъж ни заглушиха със задружното си оглушително скандиране. Все пак имаха мач в София на следващия ден срещу Левски, но кой да предположи. Беше забавно как Джилерата ги черпеше с огънче със запалка на Левски на полувремето. Устояхме на няколко откровени провокации де, че на тия и жените им изглеждаха като състезателки по хвърляне на гюле. Също така си спомням и феновете на Фейенорд, които се оказаха много симпатични типове и също бяха дошли на бар вечерта преди мача си в София, докато ние си гледахме поредния незначителен мач от груповата фаза.

Също толкова вълнуващи бяха посрещането на Фреди и фенката, която му се хвърли на врата и след това беше на първа страница във всички спортни вестници. Общата ни снимка с Хлеб и как след това отидохме да изпием заслужено по бира в Мърфис и научихме от развълнуваните сервитьорки, че току що сме се разминали с Мейдън, на които бях на концерт предната вечер. За това още си ме е яд! Посрещането на ван Перси, Пирес, мачът с Лудогорец, похода към стадиона и огромния трансперант! Първата ни фен среща в Търново, когато ми сълзяха очите от смях благодарение на Джи, Ристе и Васил, както и много, много други, за които не се сещам в момента.

Не малко емоционално беше, когато след дългогодишна суша за трофеи отново имахме шанс да спечелим купа срещу не толкова претенциозен отбор като Хъл. Уви, колкото и да се вълнувах от развоя на мача, по същото време бях на концерт на Аеросмит, без обхват и връзка с интернет, откъснат от цивилизацията и последното, което знаех е, че Санти намалява за 1:2! Леле, какъв ужас! От мен да знаете, че няма нищо по-страшно от липсата на информация! Съжалих, че избрах концерта пред това да гледам мач и проклинах, че са в един и същи ден. Силвето ми беше казала да ѝ звънна на Dream on, защото ѝ е любима песен и да я чуе. Последно успяхме да се чуем малко преди Аеросмит да излязат на сцената, за да разбера, че мачът отива в продължения. Вече си представях как губим на дузпи и тъкмо се бях примирил, че няма шанс да се свържа с никой, когато точно на Dream on сякаш небето се отвори, успях да звънна на Силвето, която хем чу песента, хем ми каза, че сме победили с гол на Рамзи в продълженията. Е няма такова смесено усещане хем на облекчение и чувство на радост едновременно.

2. Какво ви е стимулирало/стимулира да отделяте време и енергия в работата на организацията?

Това, че се превърна в сбъдната мечта за мен и е удоволствие да общуваш с хора, които споделят общи интереси. От друга страна винаги съм искал да участвам в някакви благотворителни инициативи и фен клуба ми предоставя тази възможност, като чрез него можем да бъдем полезни като организация за неща, за които сам не бих могъл да се справя.

3. Какви са причините според вас фен клубът да е най-многобройният в страната?

Това не мога да си го обясня. Може би стечение на обстоятелства и това, че нещата се случваха в точния момент по точното време. В началото ентусиазмът в период, когато Арсенал бяха много силен отбор, в последствие стройната организация и желание тя да се разраства и може би най-важното е, че останахме единни, а не се разделяме като други фен клубове.

4. Има ли нещо, което не харесвате в работата на фен клуба и как предлагате да го променим?

Не ми харесва, че няма много инициативни хора. Основно идеолозите са един, двама или в най-добрия случай трима. Разбира се, тук става дума за нещо, което правиш доброволно и въпреки това пак го има типично родния синдром на недоволство защо еди какво си е направено по този начин без да се дават конкретни предложения как да се случи.

Не ми хареса отношението на последното ОС, има някакво натрупано напрежение между хора, които са в УС с други редови членове на организацията, липса на разбиране, сприхавост и нетърпеливост да се изслушват други мнения.

Има спорни въпроси и при точкуването, но предложението ми да се дават точки и на събиране за гледане на мачове по места не се прие с един глас разлика на ОС в Бургас.

Все пак се надявам все по-рядко да се прибягва до гледането на тези точки. Благодарение на хората от УС и добрите им контакти с близки до клуба хора успяваме да удовлетворим всички заявки за билети до момента. Изключение, разбира се, беше мачът с Лудогорец, но тогава имаше прекалено много желаещи на фона на отпуснатите билети, а и тогава пак успяхме да осигурим и за повече хора от това, което официално ни бяха предоставили. Сега остава да видим как ще бъде за мача с Олимпиакос, защото и там се очертава голямо предизвикателство предвид големия брой желаещи.

5. Най-добрата инициатива на фен клуба през годините според вас?

Не мога да ги отлича, но всички взети заедно правят така, че навсякъде по света да знаят за нас. Участието в благотворителния турнир на Дарик, кръводаряването, заради което направиха репортаж за нас в централна новинарска емисия, където рядко пускат позитивни новини и то свързани с фенове на футболен отбор, дамският турнир, годишнините (5, 10 и 15) и вниманието към свързани с клуба хора, което е причина бивши и настоящи футболисти, дори и легенди на клуба да знаят за Арсенал България.

6. Ако трябва с една дума да опишете фен клуба, коя би била тя?

Трудно е с една, но фен клуба се превърна в начин на живот за много хора, създадоха се много нови приятелства, че дори и семейства. Ако трябва думата да е една, то тя е живот.

7. Арсенал не е печелил титла от основаването на фен клуба. Какво бихте направили, когато това се случи?

Със сигурност искам да споделя тази емоция с колкото се може повече хора от фен клуба.

8. Смятате ли, че причината за неспечелването на титлата е недостатъчното количество изпита бира от членовете ни по време на мачовете и как оценявате вашия принос към бироизпиването?

Не, явно феновете на другите отбори пият повече. Не искам да си представям тези на Ливърпул колко са изпили за 30 години, а по тази логика тези на Тотнъм трябва да си вземат за спонсор някои биропроизводители.

9. Най-скандалният ви спомен (или поне предаденият по-късно разказ за стореното)?

Помня как в Рим се притеснявахме, че ще ни глобят ако се изпикаем на открито в парка, но в един момент спря да ни пука къде от зор, къде от още бира.

Скандално само по себе си беше и последното ОС. Нямаше нищо градивно, стана пълен хаос и какафония и много хора останаха разочаровани, особено тези, които за първи път присъстват на такова мероприятие.

Сещам се за една не толкова скандална, колкото по-скоро комична случка. След един мач, който гледахме заедно с други хора от фен клуба и решихме след това да изпием още няколко бири, по пътя за заведението пред Шератон се засякохме с отбора на Локо Пловдив, които явно си тръгваха след мач в столицата. Странното беше, че в автобуса се качиха всички освен четирима цветнокожи чужденци, които вървяха пред нас и си хванаха такси. Тогава се снимахме с французина Оливие, ама Боне.

Има много скандални спомени, които могат да бъдат разказани само на маса в по-тесен кръг, а иначе най-скандалното не е спомен, а един сън, в който сънувах Венгер, че е на гости вкъщи и го снимах заедно с едно от момичетата от фен клуба, с което имаха еднакви чорапи, тип happy socks, бели на малки червени емблеми на Арсенал под формата на сърчица, на стъпалото на които пише Arsenal till I die. Когато се събудих бях наясно, че нещо не ми е наред, но пък идеята за чорапи си я бива!

10. За нас гостуването на Арсенал в София беше един от най-паметните моменти в историята на фен клуба. Какво си спомняте от 01/11/2016?

Предисторията е, че си спомням как се радвах като на отбелязан решителен гол още на жребия. Някак си дълбоко вярвах, че ще се паднем с Лудогорец.

Помня, че бях един от отговорниците за реда на шествието и ми беше малко притеснено докато стигнем до Александър Невски като видях колко много хора има. После към Орлов мост се успокоих и няколко пъти извръщах поглед да се насладя на това множество.

Бях един от първите влизащи на стадиона и полицаят на чист български ме попита какво е това, опипвайки портмонето в якето ми. И аз на чист български му отговорих, че е портмоне, при което той се стъписа и ме пита: А, ти българин ли си?

Останалото е студ, мрънкащи англичани, на които почти нищо не им разбирах от жаргонния език, голът на Йозил и разбира се, отгомното знаме.

11. Любимите ви мачове на Арсенал, които сте гледали на живо?

Аз не съм от хората, които имат много мачове зад гърба си, но пък тези, на които съм присъствал са едни от най-култовите.

Арсенал-Уест Бромич 3:1 на Хайбъри през април 2006 г., когато Бергкамп вкарва последния си гол за Арсенал.

Рома-Арсенал на Олимпико в осминафинален мач от ШЛ през март 2009 г., когато гледахме най-продължителните дузпи на света, след което ни държаха още един мач време на стадиона, за да ни захвърлят съвсем изтощени посред нощ на най-голямата гара в Рим.

И разбира се специалното гостуване, на което стотици фенове отидохме пеша до стадиона по царския път.

12. Какво не достигаше на Арсенал да спечели лигата през последните 15 години?

Дейвид Дийн или иначе казано достатъчно силно влияние извън терена.

13. Кои във вашите очи бяха петте най-добри футболисти на Арсенал за този период от време и защо?

Трудно е да се отличат пет. Не знам дали са най-добри, но поне на мен са ми от любимите такива.

Фреди Люнгберг - това лудо копеле го харесвам още от дебютния му мач, когато заши Юнайтед. Тогава се чудех какъв е тоя рошавия, който влиза на терена. Той имаше всичко, което харесвам в един футболист. Непримирим хъс, техника, бързина и остра като бръснач мисъл. Винаги се сещам за онзи гол на Анфилд, когато изскочи от нищото и тогава ги бихме с човек по-малко.

Тиери Анри - колкото и да съм бил критичен към лигавите му отигравания и пропуски, сега само можем да си мечтаем за такъв играч. Него го харесах още в дебюта му в националния отбор и много бях доволен, че идва в Арсенал. Бърз, елегантен и силен като бик. Не знам дали помните, че почти не се контузваше, умееше да се съхранява и трудно му нарушаваха баланса. Щом и защитата на Реал не успя да му спре слалома, какво да говорим за тези на Тотнъм и Лъвирпул, които тогава разминаваше като тренировъчни колчета. А онзи гол срещу Юнайтед, what a score!!!

Денис Бергкамп - този човек за мен е художник на терена. Винаги прецизен и прави всичко да изглежда толкова лесно с топка в крака. Изключително умен и хитър, който знае как да подходи към ситуацията във всеки един момент. Голът му срещу Нюкясъл ще си остане в учебниците по футболни умения. Аз лично се сещам и за един за Холандия срещу Аржентина, когато пак блесна геният в индувидуалното му изпълнение. А колко много шедьоври има, дори не мога да се сетя за всички.

Дейвид Сиймън - един от играчите, заради които станах фен на Арсенал. Определено не беше от най-добрите вратари предвид няколко комични голове, които е допускал, но някак излъчваше увереност. Бях чел някъде, че страдал от късогледство и с това обясняват нелепите голове, които е допуснал от далечни разстояния. Спомням си, че при удари от близо беше като котка. Не случайно му казваха Save hands.

Сещам се за една история, която един приятел ми разказа, за гостуването на Англия в края на 90-те години на националния ни отбор в квалификация за световно или европейско, не си спомням добре, но на загрявката преди мача е отделил специално внимание да наблюдава Сиймън, който стрелял няколкократно в посока на вратата от рамките на пенала с идентични параболични удари, които завършвали по един и същи начин в мрежата на вратата след рикошет в горната греда. Мен това много ме впечатли.

След него може би Леман се превърна в любимец на вратата със своята неподправена лудост и стабилни изяви.

Сол Кембъл - не казвам Тони Адамс, защото беше вече в края на кариерата си, но направи едни от най-хубавите си и силни години именно тогава. Сол Кембъл беше причината за първи път да се радвам на трансфер по начин, по който бих се радвал на победен гол в деведесетата минута в решаващ мач. Той и трансфера си беше в последната минута преди затварянето на прозореца. Все пак взехме без пари най-силният според мен защитник във ВЛ по това време и то капитан на Тотнъм. Този човек беше едновременно звяр и непробиваема стена на терена, а заедно с Тони Адамс заформиха най-добрата защитна двойка в първенството. Никога няма да забрява как във финала за ШЛ през 2006 г. срещу Барселона, след като бяха изгонили Леман и всички надежди за победа вече ми се сриваха и при отсъденото нарушение преди гола на Сол в момента на центрирането изкрещях „Come on Sol” и той я заши!

14. Прекалено късно ли си тръгна Венгер?

Да, защото заради магарешкия му инат пропусна момента да си тръгне като герой, а не след недоволството на феновете.

15. Как виждате бъдещето на Арсенал и това на Арсенал България?

Във футбола има периодичност, както в живота. Обичам да казвам, че Ливърпул ни върнаха в 70-те, но и те достатъчно дълго чакаха, за да дойде отново техния момент. Вярвам, че скоро ще дойде и нашият такъв.

Арсенал България се превърна в пример за подражание и просто трябва да продължаваме да следваме тази посока. Вярвам, че можем, още повече, че сме толкова много дори когато отборът не върви, изглежда е добър показател.

15+1 Пожелайте ни нещо.

Да не чакаме колкото Ливърпул!