Да биеш Ман Юнайтед!!!

8 месеца по-късно!!!

Днес в рубриката „Интервюта“ ще Ви представим един емоционален разказ на нашия човек в Лондон: Цветомир Цеков и неговото последно посещение на стадион Ашбъртън. Това се случи при победата ни над Манчестър Юнайтед с 1:0 на 01 ноември, а Цецо бе сред привържениците, които гледаха мача на голям екран и се срещнаха с онази „златна“ купа, която само един отбор има привилегията да притежава. Емоцията през погледа на човека от Шумен: „След 8 дълги, дълги месеца без мач на живо на Емиратс се завърнах макар и косвено да гледам на голям екран мача Манчестър Ю - Арсенал. Както всички знаем това е едно съперничество, което те кара да гориш и да тръпнеш. А, чувството е още по-силно, когато обстоятелствата са те държали далеч от „Дома на футбола“!  Денят започна както всеки друг ден когато ходя да гледам Арсенал на живо. Но, нещо ме караше да вибрирам от емоции и очакване. По-късно щях да разбера защо, Вие също! Ранно събуждане и тръпката, която се усеща от петите до последния косъм на главата. Усещането, че ще гледам отново мач на стадиона е неописуемо, като на малкото дете, очакващо коледен подарък. 

Приготвих си всички обичайни артикули за мач и потеглих. Мачът беше в 16:30 часа британско време, а аз бях около стадиона към 12:30 часа. След кратка обиколка на The Armoury - фен магазина на Арсенал се запътих до едно от любимите ми места преди футболен мач, а именно Islington Sport Bar & amp Grill да ударя дежурните няколко бири/бел.ред. Само няколко ли?/. Това е едно специално място, където се събират едни от най-закоравелите привърженици на Арсенал. Там сред многото сувенири от цял свят има шал на „Арсенал България'' и знаме на клон Шумен, което прави бара като една малка част от България и любимия роден град. На съседната маса беше Мик-собственикът на пъба и след бърз поздрав взехме да говорим какво може да очакваме от мача. Времето неусетно минаваше, а аз нямах търпение да стъпя на „обетованата“ земя отново. След 8 месеца. 15:20 часа вече седях пред входа на стадиона, където ме очакваха от персонала на Арсенал и след кратка, но стриктна проверка влязох в Club Level-Dial Square на Clock End. При строги мерки поради прословутия вирус Covid-19, се отправих на бара, където ми беше отредено мястото за мача. Безброй телевизори и два супер големи екрана вече предаваха загряването на двата отбора, а в мен искрата гореше от вълнение, че съм отново тук и ще гледам Арсенал. Една от изненадите за присъстващите беше да видим на живо без прегради „Златната Купа“ на „The Invincibles`49“. 

Без прегради, без кутии, точно пред мен. Досега я бях виждал няколко пъти, но все в музея на Арсенал. Невероятен трофей. След задължителни няколко снимки беше вече време за мача. Тук бе и другата много приятна за мен изненада: срещата с Алекс от „Арсенал Унгария“. Голям приятел на ASCB и абсолютно луд човек. Доста хора тук знаят защо… Нямаше как да откажа поканата му да гледаме мача заедно. 

Обстановката не бе както е била преди, понеже нямахме право да пеем и подкрепяме мощно нашия Арсенал, но бих казал, че бяхме на ниво. Трудно е все пак да укротиш 200 фена, гладни за футбол на стадиона, след 8 месеца пауза. Мачът започна добре за нас, въпреки че от 14 години нямахме победа на Олд Трафорд. Почти всеки с който говорих преди двубоя беше убеден, че ще вземем мача. И така, атака след атака дойде момента в 69 мин, където при едно единоборство Пол Погба повали нашата модна икона Ектор Белерин и съдията /не кой да е, а Майк Дийн/ отсъди дузпа за нас. Всички скочихме от радост, но както казвам в такива моменти, дузпата има и вкарване. Зад топката застана капитанът и лидер Пиер-Емерик Обамеянг. Бях сигурен, че ще я вкара. И ГООООЛ! 0:1! И после крещях Get innnnnnnnnnnnnn! 
В този момент вече нямаше сила, която да ни спре и се чу мощно YEEEEEAAAAHHHH. Нещо, което 8 месеца липсваше в моята душа. Нещото, за което живея. Започнахме да скандираме и пеем песни в подкрепа на Арсенал. Остро ми се отвори и глътката и за следващите 20 + минути оставащи до края на мача, ударих 2 бързи бири Camden Hells/местната пивоварна, която доставя бирата на стадиона/. 

Мачът вървеше към своя край, а аз не исках да свършва. Толкова бях доволен да гледам мач отново на това място, че не исках да си тръгвам. И така, фенът на Транмиър Роувърс (съдията) даде край на мача и марковото “One nill to The Arsenal” започна да кънти на Dial Square.

Имахме 45 минути след края на мача да напуснем и аз бях от последните излезли. Невероятна гледка се откри към терена, където хората отговарящи за тревното покритие бяха включили специални лампи да поддържат тревата свежа. Душевно задоволен, но и леко натъжен, защото не знаех кога ще ми е следващия мач на Емиратс, напуснах стадиона. 8 месеца по-късно отново бях на мач на моя Арсенал, макар и да го гледах на голям екран. Абсолютна организация от клуба и дано скоро се видим отново!“.
Наистина емоционален разказ, а си представяме какво е било в душата на Мистър Цеков по време и след мача.

Дано скоро всички имаме възможност да гледаме Арсенал на живо. Дали в Англия или в нашия поход към Гданск е без значение. Значение има да сме здрави, да подкрепяме отбора и да се наслаждаваме на такива представяния като това срещу големия съперник от севера!