По-голямата част от фен базата на който и да е футболен клуб бе отписал Арсенал в това домакинство далеч преди то да бе започнало. И вероятно има защо. Напоследък е тенденция Лондончани да изпитват затруднение срещу ''Голямата 6-ца''. А сега на Емиратс идваше не просто някой от Топ клубовете на Острова, а и в Света. Клуб с толкова силна 11-ка и скамейка, че да ти се замая главата. Клуб, който след идването на Пеп Гуардиола по един или друг начин започна да диктува модата във Висшата лига (твърде рано е да кажа, че това се отнася и за Европейската сцена). Манчестър Сити стана етикет на сила, мощ, непоклатимост и радост за окото. На всичкото отгоре акостираха в британската столица след 10 поредни победи в първенството. На 8 точки преднина пред 2-я в класирането! Това изглежда като чудовищна разлика за състезание като Премиърлийг.
С приближаването на двубоя, пулсът ми се ускоровяше. Така е, когато наближава мач на Арсенал. Дори и да съм пред телевизора, а не на стадиона. Трепнех в надежда, защото бях убеден, че сме способни да измъкнем нещо от тази среща. Въпреки че нищо не предвещаваше евентуален такъв развой. Арсенал е колеблив последно време. Но и в това има нещо хубаво (или пък е просто мазохизъм). Черешката на тортата бе това, че Микел Артета нямаше да бъде край страничната линия. Да, живеем в 21 век, който е век на огромен скок в технологичен план и се подразбираше и без да ни обесняват от Англия, че испанеца ще намери начин да поддържа връзка с хората край тъча. Така се и случи в последствие. Имаше и един друг, може би по-голям проблем от отсъствието на баска - ужасяващата статистика срещу Манчестър Сити. Тук говорим за период от цели 9 последователни загуби за Арсенал в това съперничество. За Пиер-Емерик Обамеянг нямам намерение да говоря и не бих казал, че изгнанието му е проблем за клуба на този етап. Поне докато головете валят, причини за драма не виждам и то с най-топли чувства към габонеца. Светлината в тунела за срещата дойде от страната на изгряващото Слънце, с кодовото название Такехиро Томиясу. Този японски звяр дойде от Болоня и още в началото спечели една от наградите за ''Футболист на Арсенал за месеца''. Това говори достатъчно, а представянето му в червено и бяло е чудовищно. Напомнящо на отдадеността на Бакари Саня и точните центрирания на Еманюел Ебуе. Истината е, че Такехиро много бързо успя да създаде връзка с хората на терена и тези, които подкрепят клуба.
Друга главна точка по време на протичането на самата среща идваше от един човек, за когото казвахме ''Кога ще започне да играе така, както в Атлетико Мадрид?!''. Ами, май започна, макар че една среща не е мерило за представянето оттук до края на кампанията. Тъжното в случая е това, че буквално утре ганаеца заминава за КАН. Нищо и никой не попречи на Томас Партей да дерижира в средата на терена като музикант в духов оркестър. Ама нищо! И никой! Всеки следващ негов пас бе все по-точен и все по-целенасочен да създава главоболия на полузащита за милиарди (преувеличих, но като чуя Манчестър Сити първо се сещам за милиарди). Имаше моменти, в които Родри, Де Бройне и Бернардо Силва отчаяно търчаха по африканския стълб и приличаха на пинчери в битка с питбул (съжалявам за сравненията, но си беше така). И най-хубавото от това колосално представяне на Томас Партей бе това, че почти не му минаваше през главата да връща топки назад. Сякаш едничката дума преди разбора е била ''Напред!''. В един епохално интересен български филм, най-запомнящата се фраза бе ''Напред значи свобода! Спирането значи смърт! Ако ще мрем, да мрем като герои! Две смърти няма, без една не може.''
Следващата повратна точка бе Букайо Сака. Този ''малък'' блестящ диамант вече не е малко момченце. Всяко едно следващо негово представяне е синоним на мъжество. Не се колебае да влиза в единоборства и посяга за топката дори и тогава, когато знае, че може да получи сериозна травма. Той е биткаджия, от когото противниците толкова се плашат, че изпращат по 4-5 играча да му влизат за топката. Букайо Сака, какво да ви кажа?! Закърмен е с млякото на Хейл Енд и със сигурност знае каква е тежината на топа! След като изпусна онази дузпа на Европейското първенство, голяма част от привържениците се опасявахме да не би да попадне в психолгична дупка. Нищо подобно! Букайо Сака е пример за поколенията от школата, идващи след него. Вчера той се разписа отново и бе може би най-опасният ни играч в предни позиции.
Ще отделя няколко думи и за Габриел Мартинели. Еду и компания го привлякоха като никому известен играч. Премина през няколко сериозни травми, едната от които изключително болезнена (поне така изглеждаше с тези патерици). Мартинели е хищник, заради когото Артета бе обвиняван, че не му дава шанс. В последствие, шансът бе даден. И не само даден, но и оползотворен. Да, някои биха казали, че това е заради отсъствието на Пиер-Емерик Обамеянг. Не мисля, че е така. Вижда се и с просто око колко енергия, мисъл и отдаденост има в същността на този бразилец. Вчера само и единствено късмета попречи на Мартинели да се разпише (едната от ситуациите ще се пробвам да я разнищя по-долу). По време на битката със Сити, Габриел Мартинели търчеше като конят на Один - Слейпнир, който според Скандинавската митология има 8 крака и лети над земята. Да си призная, не бях виждал Жоао Кансело толкова изпотен след битка 1 vs 1.
Цялостното представяне на момчетата в червено и бяло от вчера изглеждаше така, че работата бе свършена. Но само за първото полувреме. Полувреме, в което ''гражданите'' не бяха готови за подобен отпор. Единични опасности на сметката на небесносините идваха само и единствено от бързногия Стърлинг. Казвам единични, защото според статистиката, Такехиро Томиясу е спечелил почти всичките единоборства и двубои с него. Арсенал играеше стилно, безстрашно и най-вече с мисъл. За победа. Неочаквано, нали?! Топката се движеше толкова бързо, че на моменти камерите едва улавяха на къде отива тя. Да, това беше Арсенал. Отбора играеше така, както отива на един клуб, в който е работил Арсен Венгер например. И то не толкова отдавна. Микел Артета изостави ''катеначото'', което се очакваше не само преди този мач и лека по лека започва да бере плодовете на тази смелост. Казвам смелост, защото да излезеш така срещу Манчестър Сити с отбор със средна възраст около 23.4 години си е самоубийство.
За съжаление или не, монетата винаги има две страни. И Стюарт Атуел го доказа. През първото полувреме на срещата, Едерсон направи нарушение за дузпа срещу Мартин Йодегор (някои твърдят, че норвежеца настъпил вратаря на Сити, потъвам в смях), след което дори не протестираше и езикът на тялото му крещеше ''11-метров наказателен удар''... Едни хора в една стаичка бяха на едно друго мнение. Дузпа няма, играйте! И Арсенал заигра още по-добре! 1:0 на полувремето в полза на домакините.
Гранит Джака е всеизвестен като човек, падащ си по нарушенията. Една добра, но в едни други години репутация. Швейцарецът извърши нарушение в наказателното си поле, след което завърши ситуацията с уж дърпане на фланелката на притивников състезател. Стюарт Атуел даде сигнал играта да продължи, но след намесата на ВАР и захождане към страничните монитори, дузпата бе отсъдена. Тук въпросът е следния: Защо за едни може, а за други не? Това не е професионално, нали?! Изравняване на резултата и... 2 минути по-късно - червен картон за Габриел Магаляш. Тук държа да уточня, че наказанието дойде след показването на втори жълт картон. Той бе даден за ''груба игра в средата на терена''. Бих я нарекъл всичко друго, но не и груба! Иска ми се да видя кога състезател на някой от другите клубове от Топ 6 ще получи втори жълт картон за подобна ситуация! Не черешката, а ананасът на тортата бе секунди по-рано, когато същият Стюарт Атуел попречи на Габриел Мартинели да отбележи за 2:1. Лошото на тези отсъждания са не самите те, а последствията от тях - увреждане на моментната фаза на играта. А когато си осакатен по този начин срещу Манчестър Сити е въпрос на време да бъдеш наказан... Напомням за всичките тези неща не защото имам нещо против тях, а защото бяха част от реалността и не бива да бъдат подминавани с лека ръка.
Арсенал не излезна като краен победител от срещата, но спечели сърцата на всички, които са наблюдавали представянето на двата отбора. Не всичко във футбола са резултати и числа по електронни табла. Понякога в тази игра е важно да се представиш достойно. А най-важното е играчите да играят за емблемата. Изпопадалите по тревата момчета в червено и бяло след последният съдийски сигнал говореха за това, че има чувство на съжаление за изпуснатите точка или три. Преди Слънцето да изгрее трябва да има буря! Дали пък бурята не беше през месец август и онова наше преставяне, след което трагикомедиите заговориха за изпадане?! Само и единствено времето ще покаже това. В момента Арсенал е една идея по-близо до постигането на заветната цел - попадане в Топ 4!
Надявам се поне малко да сте открили себе си в това четиво или поне що се касае до битката на емоции от вчера. Не спирайте да вярвате, добрите дни предстоят. ATID
