Jump to content
  • За трета поредна година, клон Шумен на "Арсенал-България", ще проведе кампания за деца в нужда. Шуменци традиционно се включат в “Операция плюшено мече” и така даряват на децата от домовете малки подаръци и големи усмивки. Ние бихме казали: "А, защо не големи подаръци и много надежда, защото по Коледа стават чудеса, а децата от домовете имат най-голяма нужда от това!"
    Кампанията вече се утвърди като много успешна, в нея се включват приятели, както и хора, които които няма нищо общо помежду си освен това, че са хора с големи сърца, които мислят за децата на България, защото все по-малко се мисли за тях. Кампанията е важна и с оглед на особените времена, които са породени от пандемията Covid-19, а ние от ASCB вярваме, че отново ще се включат  съмишленици и от всички клонове на организацията, без значение дали в кампанията на клон Шумен или ще инициират своя кампания по места. Знаем, че е трудно в тези тежки времена, но е важно, че имаме искрица за действие и добри дела! Защото най-важното е да имаш сърце и желание, а тогава винаги намираш начин и възможност. Няма нищо по- ценно от детската усмивка и щастие. Поради глобалната пандемия и създалата се ситуация, тази година няма да може да се видим с децата, а те да ни заразят с техните невероятни и неподправени усмивки, но със сигурност всеки, който реши да се включи, може да бъде сигурен, че подаръците ще отидат точно където трябва и при когото трябва. Дългогодишната работа с домовете и познаването на повечето деца, улеснява нашата работа и  ние уверено твърдим, че това се превърна в нещо много красиво и благородно, постигнато с много труд и желание и че това е нещо, което осмисля края на всяка от последните години!  От клон Шумен имаха идея за благотворителен футболен турнир с 4-5 отбора, но за съжаление на този етап, това е невъзможно. По всяка вероятност тази идея ще остане за следващата година. Ние адмирираме всяка благотворителна проява и Ви напомняме да помните кои сте, кого представяте и на кой фен клуб сте членове! Бъдете здрави, позитивни и се пазете, защото най-доброто тепърва ни предстои!  
    The demise of Bertie Mee
     
    Bertie Mee gave us the impossible double without top players. I mentioned 17th two columns ago. 1975-76. The darkest point in my memory. But of course the Irish just kept appearing like mushrooms, to lighten the pain. Yes, I was worried about relegation for a long way through the season. The strange thing was that we started well. 2 wins and a draw out of the first 4. With that type of form you could dream of a high finish to banish the horrendous 16th of the previous season. And on paper we had what looked like a top team. Alan Ball, Liam Brady, Brian Kidd, the evergreen John Radford, with Frank Stapleton emerging and a virtually Irish defence, John Devine preferred over Pat Rice, Sammy Nelson, David O’Leary, Terry Mancini and with Jimmy Rimmer in goal who got his only England cap that year. In all fairness, the 2 main English keepers of the time, Peter Shilton and Ray Clemence (who recently passed on RIP) were among the best in the business. So how did it all go wrong?

    The Irish from left to right. David O'Leary, Frank Stapleton, Pat Jennings, Sammy Nelson, John Devine, Pat Rice and Liam Brady
    He stayed too long
    Probably, Bertie Mee was the answer. Despite looking like a kindly schoolmaster, he was a tough disciplinarian who was known to refuse payrises to players. He constantly fought with Charlie George for example. He was an ex army sergeant and I reckon he lost the dressing room the previous year finishing 16th. Football was becoming more glamorous, a trend started by Georgie Best in the 60’s, and long hair and fancy clothes were becoming the norm in the 70’s. It is hard to see Mee approving of such things.
    Once Mee had lost the winning touch, then there was little he could do about it. More crucially, Don Howe, his first team coach, and generally regarded as top class, had left to join West Brom not too long after the Double, leaving Mee bereft of tactical nous. Howe was probably more responsible for Arsenal players playing above themselves than Mee. I don’t like saying this, as he brought me my biggest thrills as an Arsenal fan. Checking the stats for this piece, I see that Mee had 241 wins, second only to Arsene Wenger. But he first had Dave Sexton as first team coach, who went on to become a great manager, and then Howe, who was to play a pivotal role at Arsenal when he returned under Terry Neill, to do the things he couldn’t. Seemingly Mee, even during the glory years, was never that popular with the players.
    The black hole threatened
    And once they were gone? He now had a bunch of players that by talent, should have been challenging. As mentioned above, we had a pretty good start. But 4 draws and 2 defeats in the next six left us with 9 points out of 10. Close to relegation form. Then a huge 5-0 trouncing of Coventry to bring hope back. Then 4 losses out of the next 5. Modern day Arsenal fans, are you reading this? Were we Arsenal at all? But then a 3-1 win over Man U at Highbury hinted we might still be.
    Until 3 defeats and a draw put paid to that notion. I was just hoping that other teams would be worse than us. Sheffield Utd were struggling, yes, but the rest of the teams near the bottom were picking up points. There were lots of teams that could go down. And we were definitely among them. We then beat Burnley, who eventually went down, so I suppose that was an early 4 pointer. We never picked up momentum. We were dumped out early in the League cup and FA cup by Everton and Wolves respectively. It was going badly wrong.
     
    Luckily other teams were worse
    Honestly, it never really got better. We finished the season with 3 defeats in a row. We scraped home with 36 points, well short of the magic 40 talked about now. We were alongside West Ham on 36, 3 points above Birmingham on 33 and they were 3 points above their big rivals Wolves, relegated on 30. Burnley and Sheffield United making up the other 2.
    So Bertie Mee resigned. He had stayed on past his sell by date. His past glories forgotten. I suppose he was actually forced out like Wenger many years later but resignation gave him dignity. He did achieve his great year with players who were that bit below top class, and that is always a great thing, to overachieve. Wenger, during his glory time, had players who were regarded as among the best in the world. Mee had no such. He gave me our first big accomplishment and he cemented me forever as an Arsenal fan. I only have good memories of him now. And I cannot remember ever thinking bad of him at the time. But it was time for change. I suspect, if the board hadn’t moved, Mee would have brought us down and destroyed his legacy. Arsenal are generally known for not sacking managers but we did have good players, many emerging as top talents, and we were staring at relegation. Again, modern day Arsenal fans, are you listening?
    Good times coming?
     
    Terry Neill who came to us from managing Spurs, although he had played with us in the 60's
    And so an Irishman took charge. A young Terry Neill (only 34) took over, recruited Don Howe as first team coach and brought Irish legend Pat Jennings from Spurs, who was thought to be coming to the end of his career. Neill got both decisions right, Jennings played another 8 seasons and became one of the few players adored by both sides. Don Howe steadied the ship, allowed the talent to flow, and gave us glimpses of what we were waiting for, for us to be Arsenal. Could we now once again become what we were waiting for? Were we really Arsenal, an Irish Arsenal? Next time we will see what it was like in the late seventies post Bertie Mee.
    8 месеца по-късно!!!
    Днес в рубриката „Интервюта“ ще Ви представим един емоционален разказ на нашия човек в Лондон: Цветомир Цеков и неговото последно посещение на стадион Ашбъртън. Това се случи при победата ни над Манчестър Юнайтед с 1:0 на 01 ноември, а Цецо бе сред привържениците, които гледаха мача на голям екран и се срещнаха с онази „златна“ купа, която само един отбор има привилегията да притежава. Емоцията през погледа на човека от Шумен: „След 8 дълги, дълги месеца без мач на живо на Емиратс се завърнах макар и косвено да гледам на голям екран мача Манчестър Ю - Арсенал. Както всички знаем това е едно съперничество, което те кара да гориш и да тръпнеш. А, чувството е още по-силно, когато обстоятелствата са те държали далеч от „Дома на футбола“!  Денят започна както всеки друг ден когато ходя да гледам Арсенал на живо. Но, нещо ме караше да вибрирам от емоции и очакване. По-късно щях да разбера защо, Вие също! Ранно събуждане и тръпката, която се усеща от петите до последния косъм на главата. Усещането, че ще гледам отново мач на стадиона е неописуемо, като на малкото дете, очакващо коледен подарък. 


    Приготвих си всички обичайни артикули за мач и потеглих. Мачът беше в 16:30 часа британско време, а аз бях около стадиона към 12:30 часа. След кратка обиколка на The Armoury - фен магазина на Арсенал се запътих до едно от любимите ми места преди футболен мач, а именно Islington Sport Bar & amp Grill да ударя дежурните няколко бири/бел.ред. Само няколко ли?/. Това е едно специално място, където се събират едни от най-закоравелите привърженици на Арсенал. Там сред многото сувенири от цял свят има шал на „Арсенал България'' и знаме на клон Шумен, което прави бара като една малка част от България и любимия роден град. На съседната маса беше Мик-собственикът на пъба и след бърз поздрав взехме да говорим какво може да очакваме от мача. Времето неусетно минаваше, а аз нямах търпение да стъпя на „обетованата“ земя отново. След 8 месеца. 15:20 часа вече седях пред входа на стадиона, където ме очакваха от персонала на Арсенал и след кратка, но стриктна проверка влязох в Club Level-Dial Square на Clock End. При строги мерки поради прословутия вирус Covid-19, се отправих на бара, където ми беше отредено мястото за мача. Безброй телевизори и два супер големи екрана вече предаваха загряването на двата отбора, а в мен искрата гореше от вълнение, че съм отново тук и ще гледам Арсенал. Една от изненадите за присъстващите беше да видим на живо без прегради „Златната Купа“ на „The Invincibles`49“. 

    Без прегради, без кутии, точно пред мен. Досега я бях виждал няколко пъти, но все в музея на Арсенал. Невероятен трофей. След задължителни няколко снимки беше вече време за мача. Тук бе и другата много приятна за мен изненада: срещата с Алекс от „Арсенал Унгария“. Голям приятел на ASCB и абсолютно луд човек. Доста хора тук знаят защо… Нямаше как да откажа поканата му да гледаме мача заедно. 


    Обстановката не бе както е била преди, понеже нямахме право да пеем и подкрепяме мощно нашия Арсенал, но бих казал, че бяхме на ниво. Трудно е все пак да укротиш 200 фена, гладни за футбол на стадиона, след 8 месеца пауза. Мачът започна добре за нас, въпреки че от 14 години нямахме победа на Олд Трафорд. Почти всеки с който говорих преди двубоя беше убеден, че ще вземем мача. И така, атака след атака дойде момента в 69 мин, където при едно единоборство Пол Погба повали нашата модна икона Ектор Белерин и съдията /не кой да е, а Майк Дийн/ отсъди дузпа за нас. Всички скочихме от радост, но както казвам в такива моменти, дузпата има и вкарване. Зад топката застана капитанът и лидер Пиер-Емерик Обамеянг. Бях сигурен, че ще я вкара. И ГООООЛ! 0:1! И после крещях Get innnnnnnnnnnnnn! 
    В този момент вече нямаше сила, която да ни спре и се чу мощно YEEEEEAAAAHHHH. Нещо, което 8 месеца липсваше в моята душа. Нещото, за което живея. Започнахме да скандираме и пеем песни в подкрепа на Арсенал. Остро ми се отвори и глътката и за следващите 20 + минути оставащи до края на мача, ударих 2 бързи бири Camden Hells/местната пивоварна, която доставя бирата на стадиона/. 


    Мачът вървеше към своя край, а аз не исках да свършва. Толкова бях доволен да гледам мач отново на това място, че не исках да си тръгвам. И така, фенът на Транмиър Роувърс (съдията) даде край на мача и марковото “One nill to The Arsenal” започна да кънти на Dial Square.


    Имахме 45 минути след края на мача да напуснем и аз бях от последните излезли. Невероятна гледка се откри към терена, където хората отговарящи за тревното покритие бяха включили специални лампи да поддържат тревата свежа. Душевно задоволен, но и леко натъжен, защото не знаех кога ще ми е следващия мач на Емиратс, напуснах стадиона. 8 месеца по-късно отново бях на мач на моя Арсенал, макар и да го гледах на голям екран. Абсолютна организация от клуба и дано скоро се видим отново!“.
    Наистина емоционален разказ, а си представяме какво е било в душата на Мистър Цеков по време и след мача.
    Дано скоро всички имаме възможност да гледаме Арсенал на живо. Дали в Англия или в нашия поход към Гданск е без значение. Значение има да сме здрави, да подкрепяме отбора и да се наслаждаваме на такива представяния като това срещу големия съперник от севера! 
    Автори: Дани Георгиев и Здравко Талви
    Добър да е денят Ви, "артилеристи"! В днешният петък 13-ти Ви предлагаме новините от последните дни свързани с любимия клуб. В долните редове ще намерите невероятното интервю на нашият капитан Пиер-Емерик Обамеянг, информация за момчетата представлявали родината си в изминалите баражи за Еврофиналите догодина, както и за тези участвали в  контролите на националните си отбори из футболна Европа. Приятно четене.
    Да бъдеш капитан на своя отбор е задача, която не е за всеки футболист. Освен всичко друго, това е въпрос на качества, на и извън терена. Въпрос на чест. Особено когато трябва да поведеш най-големият футболен клуб в английската столица. Този на Арсенал. През последните години, червено-белите рядко случваха на правилния човек за тази роля. Едва ли някой от вас е забравил за Вилиам Галас, Франсеск Фабрегас, Робин Ван Перси и Гранит Джака. Всички те са изключителни играчи, но в даден момент от техните футболни кариери нещо се объркваше. Може би това е неминуемо, като се има предвид, че хора като Жилберто Силва, Тиери Анри, Патрик Виейра и Тони Адамс са носели свещената капитанска лента преди тях. А, това няма как да не окаже влияние върху сигурния натиск, който получаваш. Но както се казва, след всяка буря, винаги изгрява слънце. Беше декември 2019 година, когато бившият мениджър на Арсенал - Унай Емери, връчи капитанската лента на Пиер-Емерик Обамеянг. Тя бе отнета от Гранит Джака, който не сдържа своите емоции насред Емиратс Стейдиъм. Вече попаднала в ръцете на габонската пантера, изглеждаше така, сякаш лентата я очакват нови, по-добри времена. И така се стигна до месец юли, тази година. Арсенал на Микел Артета елиминира Манчестър Сити в мач от полуфиналите за Купата на Футболната Асоциация. Двете попадения в мача бяха отбелязани именно от габонския национал. Но това не беше всичко. В последвалия финал, ‘’топчиите’’ надиграха Челси с 2:1. Тази 14-та Купа на сметката на "артилеристите" дойде след обрат и уникална борбеност на всеки в червено и бяло. Но и този път, един от всички 11 на терена за Арсенал показа защо той е капитан. Пиер-Емерик Обамеянг вкара и двете попадения и спомогна за това Купата да си дойде вкъщи. Да си капитан не е лесно. Трябва характер. Трябва класа. Но Обамеянг се справя повече от отлично с тези показатели. През тази седмица, лидерът на лондончани бе запитан какво е да си капитан. Ето и последвалият отговор.

    ‘’Склонен съм да вярвам в това, че се промених като човек и играч след получаването на лентата. Чувствам доста повече отговорности на раменете си и се старая да се подобрявам във всяко едно отношение. Определено смея да твърдя, че преди да стана капитан на отбора, отговорностите бяха по-малко. Но сега просто се фокусирам върху всеки следващ мач и се опитвам да дам всичко от себе си. Дори когато съм на пейката, работата ми като капитан не свършва. Крещя на своите съотборници и се опитвам да им дам правилните наставления. Това е част от играта и е много важно. Защото понякога нещата на терена не се получават и ние трябва да мислим положително. Моята допълнителна работа е да съм мотиватор на своите колеги. Върша тази работа с удоволствие и по съвсем естествен начин. Аз трябва да бъда пример за всички. Давам такъв с фитнеса. Винаги гледам да се появя първи там. Причината е проста. Когато останалите видят, че съм отишъл преди да тях, шанса да се развият и концентрират повече е по-голям.’’


    Сега правим плавен преход и към играчите взели участие в мачовете на националните си отбори. Съвсем естествено ще започнем с шотландският ни боец Кириън Тиърни. Левият бек бе в основата на храбрата победа на „гайдарите“ срещу Сърбия като гост. Двубоят бе директен плейоф за класиране на Евро 2020, което ще се проведе през 2021 година заради пандемията от Covid-19. Срещата завърши 1:1 в редовното време, както завършиха и продълженията. При дузпите шотландците се оказаха по-точни и така за първи път от 1998 година си завоюваха правото да играят на европейско първенство. Нашето момче записа пълни 120 минути на терена и бе с основен принос за класирането на родината си на еврофиналите. Честито на Киърън, пожелаваме му да е здрав и да брани цветовете на държавата си както го прави с тези на Арсенал.

    Младото чудо на английския и Арсенал, Букайо Сака, също записа пълни минути при контролата на Англия срещу Република Ирландия. Юношата на „топчиите“ бе поставен като ляво крило, а „Трите Лъва“ надвиха над съседите си с 3:0. Нещо повече, Букайо бе избран и за играч на мача. Честито и на него!

    Местим се на десния фланг, където Ектор Бейерин пък попадна в националния отбор на Испания за първи път от 2016 година. Той също записа пълни минути при равенството срещу Холандия. Гранит Джака, от своя страна, изигра едно полувреме за своята Швейцария в приятелски мач срещу Белгия. „Червените дяволи“ се поздравиха с успеа след пълен обрат и крайното 2:1. Бернд Лено, пък, остана на пейката за Германия срещу Чехия и не записа нито една минута. Срещата завърши при резултат 1:0 за немците.
    С това завършва и нашия обзор от новини свързани с Арсенал през тази седмица. Знаем, знаем и на нас ни липсват мачовете от Висшата Лига и Лига Европа и гледането на нашите си момчета. За това, обаче, не спирайте да следите сайта, където интересните неща продължават с пълна сила. Пожелаваме Ви усмихнати и весели почивни дни, а пък времето навън, победите на Киърън и Букайо, предполагат за нищо друго освен шотландска напитка или червено лондонско пиво!

    The Voyage to the Big Time
    I was young, not quite sixteen and my brother Joe, who was seventeen, suggested we go to Old Trafford to see Man U vs Arsenal. This seemed like an amazing offer but Slatterys Travel agents in Dublin offered match packages at the time. Tickets for the ferry to Liverpool, the train to Manchester, and the match ticket. I picked up the tickets and we prepared for the adventure. It wasn’t that expensive at the time but I can’t remember how much.
    We headed down to the harbour on Friday to get the ferry. It was overnight and we had got the cheapest seats. We had to find one and sleep in it. We couldn’t afford a cabin. But we were young and didn’t really care. The way it worked was we travelled on Friday night, got into Liverpool the next morning, then got the train to Manchester and then the bus to Salford and finally walk to Old Trafford. Then after the match, immediately do the reverse, because we had to get back to Dublin by Sunday to go to work on Monday.
    The sheep were herded
    The match was on January 19th and it was reasonably mild at the time. The ferry crossing was bearable and we had a few pints to sustain us. They were always fairly busy at the time as there are huge connections between Ireland and the North of England.
    Everything went smoothly enough although we went past our stop on the train. We went out on the platform and got the train back in the opposite direction to the right stop, all the time worrying that they might ask us to pay something. We didn’t have a lot of money. We landed in the middle of Manchester and found our way to the bus. It was when we got off the bus that we had our first shock. The Man U fans, of which I was inadvertently one, and I certainly wasn’t brave enough to wear my colours, were shepherded by masses of police, many on horseback, all the way to the ground. If you accidently found yourself caught up in the surge, I am not sure how you would get out. Although they did check for tickets at some points.
    A magic atmosphere
    We went in to Old Trafford. It was not the magnificent stadium it is now but far smaller and dingier. Still it had an atmosphere unlike any other. Even today, I still feel that, every time I go there, it has a buzz, an excitement, unmatched at other grounds. Highbury, in the old days, had a similar feel, I was among my own people. People who work for a living, long before the invasion of the corporates. It was rough and ready and you were squashed together on the terraces. Really squashed together.
    And that was my first shock. When the first goal chance happened, the crowd surged forwards around twenty feet, my brother and I were carried helplessly down at around 55 degrees and then dragged back up to a standing 90. I was astonished and a bit scared. I had no control over it. But as it continued to happen I started to look forward to it. Being brought down and then back up became fun. The match was scoreless in the first half but there was plenty of excitement, it seemed to me, although it was difficult to see, being small. I was mesmerized by the noise, the singing and the vitriolic abuse sang lustily by both sides. The Arsenal fans made plenty of noise, but I had to stay silent. I didn’t really want to go there to die. The Man U excitements were fine, I was ferried up and down. But for the Arsenal excitements, the crowd went silent. I had to be very careful not to expose myself. I really did believe that they would have torn me apart like a pack of Arctic wolves.
    The stars
    Arsenal had all the old guard, Bertie Mee the manager, Bob Wilson, Peter Storey, Frank Mclintock, John Radford, Ray Kennedy and most of the double team. No Charlie George though and I never got to see him play live, although Alan Ball was there. Man U had the flamboyant Tommy Docherty as manager. And Alex Stepney as the only survivor of the 1968 European cup team. It did have stars such as Willie Morgan, Sammy McIlroy, Martin Buchan, Lou Macari and others who would have long careers there.
    The goals
    After we had pie and chips, and a pint at half time, we headed back out for the second half. I kept looking around at all the signs that we were really there, the home of the most famous club in the world. The fans, the extraordinary noise, the abusive comments to the ref and the opposing fans. The constant chanting, the surges up and down. The moments when I wanted to cheer but couldn’t. The match came alive not long after this with Steve James scoring for the Mancs. And despite Arsenal efforts, it looked like I had come all this way to be beaten. Until Ray Kennedy rescued the day very late on to equalize. The crowd went silent except for the Arsenal fans. I was jumping inside. But we came to Old Trafford, we didn’t get beaten, and we were the Arsenal.
      Steve James who scored for Man United
      But Ray Kennedy equalised to prove we were Arsenal
    Anyway, it seemed like a good result. Both of us were reasonably happy. We could enjoy some more pints on the way back, discuss all the ins and outs of the day and arrive home totally tired but amazed that we had done all that and got back home safely. My mother told us afterwards that she was very worried, but for us, we were grownups, and travelling by ourselves was just an adventure.  And I had got my first taste of that unique English football atmosphere. And I wanted more. And hey, I still do.

  • Следваща среща

  • Класиране

  • Latest Forum Posts

×
×
  • Create New...