Jump to content
  • Добро утро на всички читатели на сайта на ‘’Арсенал-България’’. Очертава се студена ноемврийска неделя. Но за сметка на това, тя ще ни предостави едно позабравено съперничество във Висшата лига. Това между Лийдс Юнайтед и Арсенал. Двубоят е от 18:30 часа българско време и е част от 9 кръг на най-доброто и оспорвано първенство на Старият континент. Диема Спорт 2 е телевизията по която ще можем да наблюдаваме срещата. Лондончани посрещнаха кръга на 11 позиция във временното класиране с 12 спечелени точки. От своя страна пък, Лийдс заемаха 15 място с 10 точки в своя актив. През годините, Елънд Роуд се утвърди като едно крайно неблагоприятно място за гостуване. По всичко изглежда, че ни предстои неудобен двубой. Сигурни сме в това, че феновете на нашият съперник си мислят  абсолютно същото. Е, след паузата за националните отбори, футболът под формата на Висша лига се завърна. Вярваме, че чакането си е заслужавало и нашите момчета ще ни зарадват с три точки. В следващите редове ще ви запознаем с новините преди самият двубой и кратка история на сблъсъците между тези два отбора. Приятно четене.

                                                    

    20 декември 1924 година, стадион Хайбъри, северен Лондон. Арсенал - Лийдс Юнайтед. Джеймс Брейн се разписва цели четири пъти, а Джеймс Рамзи и Хенри Уудс добавят по още едно попадение за да оформят крайното 6:1 в полза на столичани. Повече от добър резултат за първа среща между тези два клуба. Почти 50 години след този сблъсък, а именно през 1973, Лийдс си отмъщава и побеждава ’’топчиите’’ с абсолютно същия резултат. Това е и най-голямата загуба на Арсенал от този съперник. Няколко години ’’артилеристите’’ ближат своите рани от този пагубен мач, очаквайки правилният момент за отмъщение. И когато срещат Лийдс на стария Хайбъри през 1979, спомените са това, което подбужда играчите в червено и бяло да се разпишат цели седем пъти и всичко това без да допуснат нито едно попадение в своята врата. Играчи като Лиъм Брейди, Сами Нелсън, Франк Стейпълтън и Алън Съндърланд спомагат за това стряскащо 7:0. Двубоят се играе на 04 септември пред 35 хиляди човека. А, в малко по-новата история на съперничеството, Тиери Анри се разписа четири пъти във вратата на Пол Робинсън. Това бе и последната среща между Арсенал и Лийдс на ниво Висша лига. Играна на 16 април 2004, тя завърши при резултат 5:0 в полза на ’’топчиите’’. Всеизвестен е факта, че малко след това, отбора на Арсен Венгер получи прозвището ’’Непобедими’’. В допълнение, след края на кампанията, Лийдс Юнайтед изпадна и трябваше да чака дълго време за да може отново да играе двубоите си на най-високо равнище. Разбира се, няма как да пропуснем онзи мач между двата отбора за ФА Къп през януари 2012 година. Двубоят на Емиратс Стейдиъм вървеше към своя край, когато в игра се появи Тиери Анри. Александър Сонг се отчете със страхотно извеждащо подаване, което бе завършено по един още по-вдъхновяващ начин от французина. Въпреки че беше под наем, въпреки че беше на 34, Анри все още го можеше. Това попадение бе и единствено в мача. След края му, Арсен Венгер заяви: ’'Това е приказка, която всеки баща би искал да разкаже на своя син.’’

                                                       

    Сега се насочваме към новините преди двубоя. Контузии, положителни проби за Ковид-19, сбиване на тренировки. Разбира се, започваме с проблемите в кадрови план. Довечера със сигурност няма да наблюдаваме Томас Партей, Пабло Мари и Габриел Мартинели. Партей бе заменен на полувремето на двубоя с Астън Вила, след като получи травма на лявото бедро. Рехабилитацията на ганаецът продължава и очакванията са да се завърне през следващата седмица. Испанският бранител Пабло Мари пък вече тренира на пълни обороти. Мари не е взимал участие за Арсенал от юни насам, когато получи контузия в левия глезен. Надеждите да видим защитникът обратно в действие са свързани с предстоящите мачове на клуба. Нещата при Габриел Мартинели също се развиват по гладък начин. Бразилският младок почти е преодолял затрудненията в лявото коляно и от Арсенал вече потвърдиха официално, че играчът ще се присъедини към пълните занимания на отбора в следващите две седмици. Накратко можем да отчетем, че в най-скоро време, Микел Артета няма да има проблеми с контузени състезатели. Другите двама състезатели, които няма да бъдат на разположение на испанският мениджър днес са Мохамед Елнени и Сеад Колашинац. Играчите са дали положителни проби за Ковид-19, докато са били на занимания със своите национални отбори. Уилиан също е дал положителна проба, но ще бъде тестван втори път и е под въпрос. Дани Себайос и Давид Луиз пък се сбиха на тренировка. Изглежда, че новината е реална, защото темата бе спомената и на пресконференцията от Артета. Дани се опита да опровергае нещата в Туитър пишейки: ’'FAKE’'. Микел Артета пък отбеляза: ’’Понякога се случват и подобни неща, но те се решават по възможно най-бързия начин. Няма какво повече да се каже по темата.’’

                                                       

    Ето и повечко от думите на Артета на пресконференцията преди сблъсъка.
    ‘’Лийдс е сериозен и труден за преодоляване противник. В интерес на истината, познавам Марсело Биелса достатъчно добре. Имах възможността да работя с играчи, които са били ангажирани с него в продължение на доста време. Той е мениджър на когото винаги съм се възхищавал. Харесва ми това, че умее да предава на своите играчи стратегията и вижданията си за играта по един страхотен и умел начин. Лийдс е отбор, който умее да притиска своя противник по един много качествен начин. Това е едно от нещата за които сме подготвени. В тяхна полза е и това, че нямат толкова много национали на своите отбори. Следователно са имали повече време за подготовка. Това неминуемо би оказало влияние в даден етап от предстоящия двубой. Също така ми харесва начина по който играят без топка в крака. Те са агресивен отбор и следват своите принципи. Това е другото нещо, което харесвам в тях. Чака ни труден мач, но ние отиваме там за победа.’’
    Цялото интервю на Микел може да намерите на официалния сайт на Арсенал.

                                                       

    В друга новина, Арсенал се присъедини към международна програма за намаляване на въглеродния отпечатък от човешката ръка върху природата. Участници са представители на различни институции и индустрии. По този начин ’'артилеристите’’ са едва третия британски клуб, който подкрепя инициативата. Останалите два са Хебърниън и Форест Грийн. Продължаваме на вълна новини. През изминалите дни, клуба пусна в социалните мрежи снимка на отбора за сезон 2020/21. Тя е направена в базата на клуба в Лондон Колни.
    ‘’Това е традиция, която спазваме от 1888 година насам. Искаме да напомним на всички, че макар и разделени, то ние винаги сме заедно.’’

                                                        

    С това днешната ни емисия новини приключва. Тук е и момента да отбележим, че сбирки за мача ще има в клонове на ’’Арсенал-България’’ в цялата страна. Стискаме палци на нашите момчета! Вярваме, че днес те ще се върнат на пътя на победите. Следващият двубой на Арсенал е в четвъртък, 26 ноември от 19:55 часа българско време. В него, нашите любимци гостуват на Молде. Мачът е от 4 кръг на груповата фаза на Лига Европа. Напомняме ви, че в нашия форум може да дадете прогноза за краен изход на мача с Лийдс. Разделяме се с пожелания да бъдете живи, здрави и усмихнати и да не забравят кои сте, какво сте и кого представлявате! За финал ви черпим с това видео, enjoy.
     






     
    На 21 ноември 1945 година се играе един от най-странните мачове, ако не в историята на играта, то поне в тази на Арсенал и на Динамо Москва. Той е част от британското турне на московчани, което включва още двубои с Челси, Кардиф Сити и Рейнджърс от Глазгоу. Двубоят не е за купа, но е обгърнат от мистични обстоятелства, които добавят още към легендарния му статус. В гъстата мъгла обгърнала Уайт Харт Лейн, най-силният английски тим по онова време изкарва състав подсилен със Сър Стенли Матюз/Стоук Сити/, Стен Мортенсен/Блякпуул/ и вратаря на Куинс Парк Гари Браун. Всеки от тях е национален състезател на Англия, но и това не помага в мача, завършил с резултат 4:3 за "динамовци". Интересното е, че по онова време Хайбъри е бил неизползваем като следствие от пораженията предизвикани през Втората световна война и затова мача се играе на терена на вечните съперници от Тотнъм Хотспър, а мъглата носи причудливи моменти, като тези в които изгонен играч на домакините реално не напуска терена, докато пък се говори, че на терена в даден момент са били 15 играчи от гостуващия тим. Още по-любопитен факт е, че контузията на английския вратар, ударил се в гредата води до замяната му с човек от присъствалите над 54 000 души на стадиона в онази лондонска ноемврийска вечер. Ако бъдем коректни, ще посочим, че в състава на "динамовци" също има "гостуващи" играчи, като Всеволод Бобров, който в онези години е бил суперзвезда(колкото и да звучи странно такова определение за играч от съветската част на света). Любопитен факт е, че двамата странични рефери са били разположени от едната страна на полето, което само по себе си говори колко странен е бил този сблъсък. Главен рефер е бил руснакът Николай Латишев. Уви в онези години мъглата е била типична характеристика на Лондон с всички последствия за здравето и живота на хората в огромния град. Същата мъгла оказва влияние и на този празник, като дава някои не особено приятни щрихи в съзнанието на замесените отбори и публиката по трибуните.  Дори великият Джордж Оруел в своята книга  "Sporting spirit", издадена през декември 1945 година пише за последствията от тази среща: "Сега, когато краткото посещение на отбора на Динамо приключи, е възможно да се каже публично това, което много мислещи хора си казваха насаме, още преди Динамо Москва да е пристигнал. Т.е. спортът е неизбежна причина за недоброжелателство и съперничество и че ако това посещение изобщо има ефект върху англо-съветските отношения, то може да бъде само в посока, да ги направи малко по-лоши от преди." Скоро след този мач взаимоотношенията между двете държави почват да охладняват, но определено Арсенал едва ли има вина за това...

    В крайна сметка за нас това е резултат, който не е толкова важен, а двубоя ще остане завинаги във фолклора на Арсенал, Динамо, английския и руски футбол. А, ние можем само да се радваме на такива забележителни спомени, които ни носи Арсенал Лондон!

    П.с. С посочената творба на Джордж Оруел, Арсенал се превръща в единствения клуб за който са писани две различни книги. Другата, разбира се е "Fever pitch" на Ник Хорнби.
     
    За трета поредна година, клон Шумен на "Арсенал-България", ще проведе кампания за деца в нужда. Шуменци традиционно се включат в “Операция плюшено мече” и така даряват на децата от домовете малки подаръци и големи усмивки. Ние бихме казали: "А, защо не големи подаръци и много надежда, защото по Коледа стават чудеса, а децата от домовете имат най-голяма нужда от това!"
    Кампанията вече се утвърди като много успешна, в нея се включват приятели, както и хора, които които няма нищо общо помежду си освен това, че са хора с големи сърца, които мислят за децата на България, защото все по-малко се мисли за тях. Кампанията е важна и с оглед на особените времена, които са породени от пандемията Covid-19, а ние от ASCB вярваме, че отново ще се включат  съмишленици и от всички клонове на организацията, без значение дали в кампанията на клон Шумен или ще инициират своя кампания по места. Знаем, че е трудно в тези тежки времена, но е важно, че имаме искрица за действие и добри дела! Защото най-важното е да имаш сърце и желание, а тогава винаги намираш начин и възможност. Няма нищо по- ценно от детската усмивка и щастие. Поради глобалната пандемия и създалата се ситуация, тази година няма да може да се видим с децата, а те да ни заразят с техните невероятни и неподправени усмивки, но със сигурност всеки, който реши да се включи, може да бъде сигурен, че подаръците ще отидат точно където трябва и при когото трябва. Дългогодишната работа с домовете и познаването на повечето деца, улеснява нашата работа и  ние уверено твърдим, че това се превърна в нещо много красиво и благородно, постигнато с много труд и желание и че това е нещо, което осмисля края на всяка от последните години!  От клон Шумен имаха идея за благотворителен футболен турнир с 4-5 отбора, но за съжаление на този етап, това е невъзможно. По всяка вероятност тази идея ще остане за следващата година. Ние адмирираме всяка благотворителна проява и Ви напомняме да помните кои сте, кого представяте и на кой фен клуб сте членове! Бъдете здрави, позитивни и се пазете, защото най-доброто тепърва ни предстои!  
    The demise of Bertie Mee
     
    Bertie Mee gave us the impossible double without top players. I mentioned 17th two columns ago. 1975-76. The darkest point in my memory. But of course the Irish just kept appearing like mushrooms, to lighten the pain. Yes, I was worried about relegation for a long way through the season. The strange thing was that we started well. 2 wins and a draw out of the first 4. With that type of form you could dream of a high finish to banish the horrendous 16th of the previous season. And on paper we had what looked like a top team. Alan Ball, Liam Brady, Brian Kidd, the evergreen John Radford, with Frank Stapleton emerging and a virtually Irish defence, John Devine preferred over Pat Rice, Sammy Nelson, David O’Leary, Terry Mancini and with Jimmy Rimmer in goal who got his only England cap that year. In all fairness, the 2 main English keepers of the time, Peter Shilton and Ray Clemence (who recently passed on RIP) were among the best in the business. So how did it all go wrong?

    The Irish from left to right. David O'Leary, Frank Stapleton, Pat Jennings, Sammy Nelson, John Devine, Pat Rice and Liam Brady
    He stayed too long
    Probably, Bertie Mee was the answer. Despite looking like a kindly schoolmaster, he was a tough disciplinarian who was known to refuse payrises to players. He constantly fought with Charlie George for example. He was an ex army sergeant and I reckon he lost the dressing room the previous year finishing 16th. Football was becoming more glamorous, a trend started by Georgie Best in the 60’s, and long hair and fancy clothes were becoming the norm in the 70’s. It is hard to see Mee approving of such things.
    Once Mee had lost the winning touch, then there was little he could do about it. More crucially, Don Howe, his first team coach, and generally regarded as top class, had left to join West Brom not too long after the Double, leaving Mee bereft of tactical nous. Howe was probably more responsible for Arsenal players playing above themselves than Mee. I don’t like saying this, as he brought me my biggest thrills as an Arsenal fan. Checking the stats for this piece, I see that Mee had 241 wins, second only to Arsene Wenger. But he first had Dave Sexton as first team coach, who went on to become a great manager, and then Howe, who was to play a pivotal role at Arsenal when he returned under Terry Neill, to do the things he couldn’t. Seemingly Mee, even during the glory years, was never that popular with the players.
    The black hole threatened
    And once they were gone? He now had a bunch of players that by talent, should have been challenging. As mentioned above, we had a pretty good start. But 4 draws and 2 defeats in the next six left us with 9 points out of 10. Close to relegation form. Then a huge 5-0 trouncing of Coventry to bring hope back. Then 4 losses out of the next 5. Modern day Arsenal fans, are you reading this? Were we Arsenal at all? But then a 3-1 win over Man U at Highbury hinted we might still be.
    Until 3 defeats and a draw put paid to that notion. I was just hoping that other teams would be worse than us. Sheffield Utd were struggling, yes, but the rest of the teams near the bottom were picking up points. There were lots of teams that could go down. And we were definitely among them. We then beat Burnley, who eventually went down, so I suppose that was an early 4 pointer. We never picked up momentum. We were dumped out early in the League cup and FA cup by Everton and Wolves respectively. It was going badly wrong.
     
    Luckily other teams were worse
    Honestly, it never really got better. We finished the season with 3 defeats in a row. We scraped home with 36 points, well short of the magic 40 talked about now. We were alongside West Ham on 36, 3 points above Birmingham on 33 and they were 3 points above their big rivals Wolves, relegated on 30. Burnley and Sheffield United making up the other 2.
    So Bertie Mee resigned. He had stayed on past his sell by date. His past glories forgotten. I suppose he was actually forced out like Wenger many years later but resignation gave him dignity. He did achieve his great year with players who were that bit below top class, and that is always a great thing, to overachieve. Wenger, during his glory time, had players who were regarded as among the best in the world. Mee had no such. He gave me our first big accomplishment and he cemented me forever as an Arsenal fan. I only have good memories of him now. And I cannot remember ever thinking bad of him at the time. But it was time for change. I suspect, if the board hadn’t moved, Mee would have brought us down and destroyed his legacy. Arsenal are generally known for not sacking managers but we did have good players, many emerging as top talents, and we were staring at relegation. Again, modern day Arsenal fans, are you listening?
    Good times coming?
     
    Terry Neill who came to us from managing Spurs, although he had played with us in the 60's
    And so an Irishman took charge. A young Terry Neill (only 34) took over, recruited Don Howe as first team coach and brought Irish legend Pat Jennings from Spurs, who was thought to be coming to the end of his career. Neill got both decisions right, Jennings played another 8 seasons and became one of the few players adored by both sides. Don Howe steadied the ship, allowed the talent to flow, and gave us glimpses of what we were waiting for, for us to be Arsenal. Could we now once again become what we were waiting for? Were we really Arsenal, an Irish Arsenal? Next time we will see what it was like in the late seventies post Bertie Mee.
    8 месеца по-късно!!!
    Днес в рубриката „Интервюта“ ще Ви представим един емоционален разказ на нашия човек в Лондон: Цветомир Цеков и неговото последно посещение на стадион Ашбъртън. Това се случи при победата ни над Манчестър Юнайтед с 1:0 на 01 ноември, а Цецо бе сред привържениците, които гледаха мача на голям екран и се срещнаха с онази „златна“ купа, която само един отбор има привилегията да притежава. Емоцията през погледа на човека от Шумен: „След 8 дълги, дълги месеца без мач на живо на Емиратс се завърнах макар и косвено да гледам на голям екран мача Манчестър Ю - Арсенал. Както всички знаем това е едно съперничество, което те кара да гориш и да тръпнеш. А, чувството е още по-силно, когато обстоятелствата са те държали далеч от „Дома на футбола“!  Денят започна както всеки друг ден когато ходя да гледам Арсенал на живо. Но, нещо ме караше да вибрирам от емоции и очакване. По-късно щях да разбера защо, Вие също! Ранно събуждане и тръпката, която се усеща от петите до последния косъм на главата. Усещането, че ще гледам отново мач на стадиона е неописуемо, като на малкото дете, очакващо коледен подарък. 


    Приготвих си всички обичайни артикули за мач и потеглих. Мачът беше в 16:30 часа британско време, а аз бях около стадиона към 12:30 часа. След кратка обиколка на The Armoury - фен магазина на Арсенал се запътих до едно от любимите ми места преди футболен мач, а именно Islington Sport Bar & amp Grill да ударя дежурните няколко бири/бел.ред. Само няколко ли?/. Това е едно специално място, където се събират едни от най-закоравелите привърженици на Арсенал. Там сред многото сувенири от цял свят има шал на „Арсенал България'' и знаме на клон Шумен, което прави бара като една малка част от България и любимия роден град. На съседната маса беше Мик-собственикът на пъба и след бърз поздрав взехме да говорим какво може да очакваме от мача. Времето неусетно минаваше, а аз нямах търпение да стъпя на „обетованата“ земя отново. След 8 месеца. 15:20 часа вече седях пред входа на стадиона, където ме очакваха от персонала на Арсенал и след кратка, но стриктна проверка влязох в Club Level-Dial Square на Clock End. При строги мерки поради прословутия вирус Covid-19, се отправих на бара, където ми беше отредено мястото за мача. Безброй телевизори и два супер големи екрана вече предаваха загряването на двата отбора, а в мен искрата гореше от вълнение, че съм отново тук и ще гледам Арсенал. Една от изненадите за присъстващите беше да видим на живо без прегради „Златната Купа“ на „The Invincibles`49“. 

    Без прегради, без кутии, точно пред мен. Досега я бях виждал няколко пъти, но все в музея на Арсенал. Невероятен трофей. След задължителни няколко снимки беше вече време за мача. Тук бе и другата много приятна за мен изненада: срещата с Алекс от „Арсенал Унгария“. Голям приятел на ASCB и абсолютно луд човек. Доста хора тук знаят защо… Нямаше как да откажа поканата му да гледаме мача заедно. 


    Обстановката не бе както е била преди, понеже нямахме право да пеем и подкрепяме мощно нашия Арсенал, но бих казал, че бяхме на ниво. Трудно е все пак да укротиш 200 фена, гладни за футбол на стадиона, след 8 месеца пауза. Мачът започна добре за нас, въпреки че от 14 години нямахме победа на Олд Трафорд. Почти всеки с който говорих преди двубоя беше убеден, че ще вземем мача. И така, атака след атака дойде момента в 69 мин, където при едно единоборство Пол Погба повали нашата модна икона Ектор Белерин и съдията /не кой да е, а Майк Дийн/ отсъди дузпа за нас. Всички скочихме от радост, но както казвам в такива моменти, дузпата има и вкарване. Зад топката застана капитанът и лидер Пиер-Емерик Обамеянг. Бях сигурен, че ще я вкара. И ГООООЛ! 0:1! И после крещях Get innnnnnnnnnnnnn! 
    В този момент вече нямаше сила, която да ни спре и се чу мощно YEEEEEAAAAHHHH. Нещо, което 8 месеца липсваше в моята душа. Нещото, за което живея. Започнахме да скандираме и пеем песни в подкрепа на Арсенал. Остро ми се отвори и глътката и за следващите 20 + минути оставащи до края на мача, ударих 2 бързи бири Camden Hells/местната пивоварна, която доставя бирата на стадиона/. 


    Мачът вървеше към своя край, а аз не исках да свършва. Толкова бях доволен да гледам мач отново на това място, че не исках да си тръгвам. И така, фенът на Транмиър Роувърс (съдията) даде край на мача и марковото “One nill to The Arsenal” започна да кънти на Dial Square.


    Имахме 45 минути след края на мача да напуснем и аз бях от последните излезли. Невероятна гледка се откри към терена, където хората отговарящи за тревното покритие бяха включили специални лампи да поддържат тревата свежа. Душевно задоволен, но и леко натъжен, защото не знаех кога ще ми е следващия мач на Емиратс, напуснах стадиона. 8 месеца по-късно отново бях на мач на моя Арсенал, макар и да го гледах на голям екран. Абсолютна организация от клуба и дано скоро се видим отново!“.
    Наистина емоционален разказ, а си представяме какво е било в душата на Мистър Цеков по време и след мача.
    Дано скоро всички имаме възможност да гледаме Арсенал на живо. Дали в Англия или в нашия поход към Гданск е без значение. Значение има да сме здрави, да подкрепяме отбора и да се наслаждаваме на такива представяния като това срещу големия съперник от севера! 

  • Следваща среща

  • Класиране

  • Latest Forum Posts

×
×
  • Create New...