Jump to content
  • Which season or time was the most significant in Arsenal’s history?
    What was the most significant season  or period in Arsenal’s history? I will go through many seasons which had huge implications for Arsenal and finally plump for the one I feel was the most important. I will also say which one was the most crucial for me in my time as a Gooner but probably regular readers will guess that answer. There are lots to consider and it is truly very difficult to choose. I will go through them by date so that you can see the progression and maybe work out in advance which one I will eventually go for. I should say this is not about our best season but the most important or significant one, one that meant we had the possibility to become the Arsenal of today.

    The marble halls - a symbol of the Arsenal
    And so I have to start with Dial Square in 1886. As the foundation it has to be a candidate and we began with a 6-0 thrashing of Eastern Wanderers In December so we started well. We changed our name to Royal Arsenal at Christmas reportedly and that surely was significant or what would we be calling ourselves now? The Diallers? The Squares? Oh, no! I certainly couldn’t go through life being a Square.
    Now we are professional
    In 1891 we became the first London professional club as we were worried about northern clubs poaching our best players. It meant that we had very little games to compete in as we were banned by the London Football Association who didn’t want professionals. If that had continued it would have been very significant as we could have gone out of existence. What would we be now? We would have had no team to support. We could have ended up Spuds and living a truly miserable life.

    Harry Bradshaw - made us into a good team
    Ah, but 1893 soon came up and we were allowed in the Football League, the first southern club to do so. We were put in the second division but were not too good, a midtable side. We remained that way until we got Harry Bradshaw as manager in 1899. That was a vital move and gave us our first taste of the big time as we got promoted to the first division in 1903-04. We were now, almost 20 years after forming, among the big boys.
    The dark dealings of Henry Norris
    But the next significant season was the following year as Bradshaw moved to Fulham and we didn’t do well in the top flight, getting relegated in 1913. Problems with grounds and with ownership increased our struggles but Henry Norris took over after we struggled with voluntary liquidation in 1910. First he wanted us to merge with Fulham, which he also owned. Luckily that didn’t go through as we could have been called Arseham, or worse again, Hamarse. Oh, the indignity!

    Henry Norris who certainly didn't look like a nefarious godfather
    But he did engineer the move to Highbury and North London after the relegation in 1913 to a much bigger and better ground so that Arsenal could have the possibility of getting back among the big boys. He also got rid of the Woolwich name and the “the” to become plain Arsenal but the supporters and myself have never fully approved the latter.
    Down into the abyss
    Ah, but then came the kicker. Henry Norris was a bad boy, known for dodgy financial dealings but he used them for the benefit of Arsenal. In 1919, after the war, the first division was expanded to 22 teams. There was a controversy about where the extra two teams were to come from as logically it should have been Chelsea and the Spuds as they were about to be relegated. It was decided that Chelsea would stay and the Spuds go down thanks to the strong belief that Norris had engineered the promotion to sixth placed Arsenal in the second division by egregious backhanders and dark dealing. Surely that would have been impossible in the modern day? The thing is that without it, maybe we would not have got promoted at all, ever. We certainly didn’t set the first division alight at all. If Norris hadn’t done what he did, we could even have dropped down divisions or gone out altogether. We at ASCB could be supporting a team playing out of a field in North London in front of 50 people. The ASCB might only consist of Georgi Stoyanov and me.

    Highbury being reconstructed in 1927
    If we had stayed in the second division until 1925, then surely Norris would not have been able to attract Herbert Chapman, the man who had made Huddersfield invincible and the equivalent of getting, say, Pep Guardiola today? And it was Chapman who made us great.
    A great chap, our Chapman
    And so to the Chapman era. He changed everything about what a top club should be. Marble halls, floodlights, the W formation, physiotherapy, elite training practices, new roles for players, numbered jerseys, and even getting the local Tube station renamed to the Arsenal. But it took him 5 years to get our first ever significant trophy, the FA Cup in 1930, and that heralded the start of Arsenal becoming the top team in England in the 1930’s. Titles came our way as we became the juggernaut of English football.

    Herbert Chapman - it is hard to believe what he achieved
    The strong foundations that Chapman laid meant that even after he died suddenly in 1934, George Allison took over seamlessly and continued to dominate English football. We got 5 titles and 2 FA cups in the 1930’s. We also had 7 Arsenal players on the field for England against Italy in 1934, a record that stands to this day. We were now the best, and improvements to the ground and the interior meant we also had probably the best ground in England. We were the Kings of England, not just London. Now we had a team to support, one that would lead, years later, to a bunch of Arsenal fans in Bulgaria in 2004 setting up the best fan club in the Arsenal universe.

    George Allison continued Chapman's great work
    We climb Everest
    The war years were next, with football more or less closed, although some matches kept the game alive. Highbury was requisitioned for the war effort so we had to play at White Hart Lane. We could have been contaminated by Spursyness but we didn’t as we took our sixth title under Tom Whittaker in 1948, the FA Cup in 1950 and our seventh title in 1953 which made us the top team ever in English football. We were Arsenal, simply the best.

    Tom Whittaker moved us the the top of the mountain
    Next week, we will continue, we will look at the later post-war years, the doldrums of the 60’s, and the miraculous double of 1971 among many significant events.

    Отмина поредният сезон от Висшата лига, който този път беше различен за феновете на Арсенал. Различен с това, че за първи път от много години създаде очаквания, а още повече – върна във феновете онази позабравена тръпка и наслада от играта, когато се бориш за нещо стойностно, а не просто за място в Европейските клубни турнири.
    И кой каквото и да мисли и да казва, Арсенал определено изпревари развитието си, след като в сезон с цел да се класира в Топ 4, отборът едва не спечели титлата. Сезонът беше наистина специален, като една приказна история за грозното пате, което се превръща в лебед... Но ние няма да си говорим за птици, защото във футболно отношение не ги харесваме, още повече пък и те нас!
    Специалното на изминалата кампания беше в това, че колкото и изстрадалият и забравил тръпката от успехите фен на Арсенал да не вярваше до последно или най-вече да не смееше да повярва, че отборът има шанс за титла, момчетата на терена играеха толкова успешно, че вече в края на март накараха феновете да повярват... Или поне някои от нас, че може и да успеят!
    След страхотни категорични победи над отбори, срещу които никой не е подозирал, че могат да се вземат всички точки с лекота и специални мачове като няколко победи с голове в добавеното време срещу Манчестър Юнайтед и магическите обрати срещу Астън Вила и най-вече този срещу Борнемут, добавяха още повече вяра в непосилното и още повече в това, че този сезон звездите са наредени в полза на Арсенал!

    Красноречив пример за това колко специален беше този сезон е и безспорния факт, че събиранията за гледане на мачове в клоновете на българския фен клуб значително започнаха да набират популярност, интересът към членство в ASCB се увеличи и на мащабно ниво търсенето на билети за мачове на отбора започна да граничи с истерия на моменти.
    Такъв беше момента с последния мач за сезона, за който все повече фенове на отбора започнаха да вярват, че може да бъде много специален. Толкова специален, че препродажбата на билети беше достигнала до пет цифрена сума. Е, така и аз като много други фенове се бях зарекъл още в края на март, че ако нещо ще се случва този сезон, аз просто искам да бъда там, дори и без билет, но някъде наоколо покрай стадиона, за да усетя тази първичната искрена еуфория! Интересното, че дори и изненадващо за мен беше, че от Арсенал отпуснаха цели 4 билета за този мач на нашия фен клуб, които за мач с такъв огромен залог, предвид все още шансовете за титла, в моите очи си беше огромно постижение и успех на родния ни фен клуб. Разбира се, за тези 4 билета имаше над 30 желаещи, сред които и аз, но продължавах да твърдя, че просто искам да съм там, тъй като не вярвах, че ще се намери билет и за мен. Всъщност вярвах, че единственият шанс да се намери билет за мача е ако дотогава Арсенал загубят всякакви шансове в борбата за титлата, но честно казано, предпочитах да не се намира билет, само и само отбора да постигне този така желан от всичките му фенове успех!

    И така, до края на сезона на всеки фен му е пределно ясно какво се случи и за съжаление приказката нямаше щастлива развръзка, но все пак бях там, вече имах и билет благодарение на фен клуба в България, както и всички останали, които бяха решили, че въпреки всичко ще са там! Това, което всъщност искам да разкажа е за самото изживяване преди и след мача на един фен, който не е ходил на много мачове на любимия си отбор, но пък за сметка на това му се получава да присъства на специални такива, включително и на Хайбъри!

    Въпреки че мачът започваше в късния следобед на неделния ден в 16:30 ч. английско време, денят си беше посветен на футболните емоции още от преди обяд, което си личеше по улиците, особено колкото повече се приближаваш до Финсбъри парк, където вече преобладаваше множеството с червени тениски – някои вървейки, а други стоейки на групички по тесните тротоари или пред входовете на местните пъбове. Дори при разминаването ми с една от групичките имаше лека закачка със случайно преминаващ пешеходец, който изглеждайки искрено попита едно момче с фланелка на Арсенал:
    -Ти фен на Арсенал ли си?
    -Не, той е фен на Челси? – шеговито отговори друг младеж от групичката.
    Този ми престой в Лондон се отличаваше значително от предишните ми скромни две посещения, когато основно разглеждахме забележителности в центъра на града. Този път още с пристигането направих една бърза разходка около Биг Бен, Уестминстърското абадство и Бъкингамския дворец, съчетано с разходка в близкия парк. Разбира се в последствие се отправихме до Емиратс, за да разгледаме фен магазина, в който за първи път абсолютно нищо не ми хареса, въпреки че в този ден беше официалното промотиране на новия екип, но аз така или иначе търсех нещо различно. Та както споменах този ми престой се отличаваше от останалите с това, че основно бях в района на Северен и Североизточен Лондон, с едно кратко, но много вкусно отклонение до далечен Източен Лондон, за да се видим със стар приятел от фен клуба, един от първите с които съм се запознавал още през началните години на съществуване на нашата организация.
    По време на тридневния си престой отседнах при моя племенник, който учи в Лондон и живее на квартира с две момчета англичани, фенове на Челси. Държа да отбележа, че без да се намесвам в правото му на избор, племенникът ми е също фен на Арсенал... Е, вероятно съм му повлиял след като го водих на няколко събирания на фен клуба още като хлапе, но в крайна сметка избора си беше негов.
    Квартирата им се намира в много любопитна част на Североизточен Лондон, който е пълен с преобладаващо население от ортодоксални евреи, облечени по идентично сходен начин, а мъжете носеха много особени шапки, които по-скоро приличаха на огромни гнезда на главите им. Беше ми изключително интересно да ги наблюдавам как кръстосваха улиците като зомбирани и изглеждайки по почти еднакъв начин. Още по-интересното е, че спазват определени ограничения и примерно в някой ден от седмицата не пипали никакви електроуреди или се придвижват само пеша. Така се стига до забавни истории като тази, която моят племенник ми разказа, че непознат човек го е спрял на улицата с молба да отиде в неговия дом, за да му пусне бойлера, тъй като на него му е било забранено. Друга още по-забавна история се е случила на един от неговите съквартиранти, който е бил умоляван да отиде до къщата на непознат, за да му пусне Netflix, защото човека така се приспивал. Колко причудливи са религиозните порядки само, но пък е интересно човек да се обогатява с такива истории.

    Ето и един папарашки кадър на човек с причудливите им шапки

    В деня преди мача се видях с други мои роднини в Лондон, които пък се оказа, че живеят сравнително близо до Емиратс. На въпроса къде бих искал да отида, отговорих, че предпочитам да видя нещо ново и различно от стандартните забележителности в града. Така се озовахме на една приятна поляна в подножието на „Александра Палас“, стара внушителна постройка, предназначена за културни и спортни инициативи. В същия ден имаше и музикален фест и съм почти сигурен, че един от изпълнителите е близък роднина на Боб Марли.

    Александра Палас и последователите на Боб Марли
    От най-високата точка пред входа на сградата се откриваше внушителна гледка към Северен Лондон, дори се виждаше и стадиона на съседите от Тотнъм. След приятната разходка се отправих към квартирата, където момчетата се бяха заредили пред телевизора да стискат палци на Борусия Дортмунд в последния им и оказал се неуспешен опит за титла през този сезон, а след това и на Лутън във финалния плейоф за промоция във Висшата лига. В такива моменти се замислям, че ако подобно нещо като с Дортмунд се случи на Арсенал, сигурно няма да го преживея, а пък аз се оплаквам, че трудно издържам драматични мачове през сезона като този с Борнемут, пък и после с Ливърпул.
    Преди да разкажа следващата история, няма как да не спомена ролята на социалните мрежи. След една споделена снимка в петък вечер и вече в събота сутрин бях залят от съобщения от хора, които живеят в Лондон, че дори и от едно момче от Перу, с което се запознахме в София по време на негова специализация в България. Така разбрах, че и той е в Лондон за мача и все пак, макар и за кратко, успяхме да се видим на тръгване от стадиона. По същия начин преди години, благодарение на социалните мрежи се видях с едно момиче в Бедфорд, с което се познаваме от времето, в което все още се събирахме да гледаме мачове в Мърфис в София, а аз въобще не подозирах, че тя вече живее там. Другата интересна среща беше с едно от търновските момчета, който от няколко години живее в Лондон. Чухме се, покани ни на гости с думите: „Айде идвайте, ще запаля барбекюто в двора, ще изпека ребърца. Имам и домашна ракия с билки от баща ми, която я изкарвам само при специални поводи! Айде, казвай колко хора сте и какво да взема за пиене? Бира, водка, уиски?“

    Снимката, която ни издаде местоположението и благодарение на която се видяхме с повече хора

    Е, как да откажеш на такава покана! Трябва да отбележа, че Дидо е от онзи тип първични и натурални хора, който се раздава до край и влага сърце и душа за хората около себе си! Или поне за тези, които харесва. Е, такова посрещане ни спретна, че наистина се почувствахме като специални гости! Благодаря ти за всичко, Дидо! Много голям човек си!!!
    Заслужаваше си дългата разходка до не особено приветливия квартал в Източен Лондон, някъде близо до стадиона на Уест Хям, където въпреки уютно изглеждащите къщички, му се носи слава на неприятно за живеене място, най-вече заради преобладаващите проблемни живущи там. То само кратка разходка по улицата създава лошо впечатление с миризмата на кисело като на отдавна разлята бира и разбира се извиканите линейка и полицейски автомобил пред една от къщичките, на които се натъкнахме. И все пак в дома на приятел беше толкова уютно с вкусна храна, звуците на Радио 1 Рок и сладките приказки за Iron Maiden и големия Рони Джеймс Дио, че неусетно отминаха няколко часа и си стана време да се прибираме. Като споменах Iron Maiden, честит европейски трофей на „Чуковете“!!! Дано сме успели да договорим Деклан Райс с това си посещение в Източен Лондон. А между другото не знам дали ви е правило впечатление, но аз имах чувството, че в Лондон не се стъмва. Мръква, но не е така тъмно, както поне аз помня какви нощи на непрогледен мрак имаме тук, дори и през лятото. Не, че не става тъмно, но някъде след 10 вечерта е все още светло и малко след 4 сутрин пак става светло. Като се замисля, горките скандинавци! Поне най-добрият от тях е при нас!

    Уникалното посрещане по нашенски, което ни спретна Дидо!

    Дойде време за деня на мача и нови приключения! Първото ми приключение беше свързано с това, че племенникът ми трябваше да бъде на работа тази нощ, а пък аз рано-рано имах полет от Лутън обратно към България. Така раницата ми се оказа проблем, защото нямаше как да вляза с нея на стадиона. Следваше близо час разходка с автобус из улиците на Северен Лондон, за да оставя раницата си при други мои роднини, на които съм благодарен, че ме приютиха и през последните ми няколко часа престой преди да се отправя на още по-дълго пътешествие към летището в Лутън!
    Малко се заблудих от еднакво изглеждащите пресечки и къщи къде точно трябва да стигна, но благодарение на Citymapper, приложение, което ме впечатли, че ми показва местоположението и в offline режим, успех да стигна, където трябва. Та за тези, които тепърва им предстои да посетят Лондон, горещо го препоръчвам! Между другото съвременните навигации в телефона дотолкова са ни разглезили, че рядко обръщаме внимание къде точно отиваме, освен ако самата навигация не ни заблуди, както и мен в началото ме заведе на съвсем друг адрес. Навигацията ни лишава от една приключенска част да се ориентираш по карта и да общуваш с хората, които да те ориентират за къде си тръгнал. Точно в такова приключение се вкарах като тръгнах да търся от непозната за мен страна първо Емиратс, после стария Хайбъри, който да ми бъде ориентир за Bank of friendship pub, където вече се бяха събрали повечето представители на нашия фен клуб.

    Още в автобуса видях възрастна жена с бадж на Арсенал, към която се отправих уверено, че няма как да не знае къде се намира този прословут за феновете пъб... Или може би не чак толкова прословут?

    -Еxcuse me, do you know where it is Bank of friendship pub?

    Това беше въпросът, на който получих отрицателен отговор.

    -Ок, Gunners pub?

    Пак не получих отговор! Помислих си, добре, жената явно е възрастна и не ходи по пъбове или просто е само служител, без да е привърженик! Но как е възможно това въобще!!! Веднага се ориентирах към добре облечен младеж също с бадж пак със същия въпрос и след като и той не успя да ме разбере за какво питам започнах да се съмнявам, че аз нещо не се изразявам правилно. Е, поне младежа ме ориентира откъде да стигна до Емиратс, като централния площад с топовете пред магазина се оказа съвсем близо от спирката на автобуса.
    Следваше отново същия въпрос към човек с жълта жилетка, който беше част от отговарящите за движението на автомобилите по улиците. Отново не получих разбиране, а и такова описание ми даде как да стигна до Хайбъри, че ми се стори някак много заобиколно и неориентиращо. По пътя попитах едни младежи, които бяха за първи път там и след това една възрастна двойка, които пък на въпроса накъде е Хайбъри, ми отговориха, че всичко това наоколо е Хайбъри, та трябваше да уточнявам, че става въпрос за стария стадион. И все пак реших да се придържам по близка до Емиратс улица, докато не стигнах отново до хора с жълти жилетки, но този път грижещи се за пропускателния режим към стадиона. На въпрос за къде е пъба ме попитаха пари ли искам да тегля! Вече бях убеден, че аз нещо не се изразявам правилно. Един от тях, сравнително възрастен нисък и набит или направо кръгъл чичко с бирено шкембе, явно усетил източно-европейския ми акцент на въпроса накъде е стария Хайбъри, ме попита откъде съм и като му казах от България ми каза:

    -Хайбъри е много далеко!

    Знаех, че не е далеч, но на свой ред реших аз да го попитам откъде е. Оказа се, че е от Босна, но докато аз му се радвах той не изглеждаше да има желание да продължаваме да си говорим. Междувременно се появиха две млади момчета със същия въпрос, чичкото от Босна само ме посочи и им каза:

    -Ето, и той е за Хайбъри!
    Опитвайки се да насоча момчетата видях на ъгъла на пресечката Ian Wright House, която ми беше прекрасен ориентир, защото си спомням, че при първото посещение на привърженици от българския фен клуб тук се разходихме от Хайбъри до още строящият се тогава нов стадион и съвсем случайно попаднахме на тази къща, на която всички се впечатлихме и се наредихме за снимки пред нея. Е, вече бях сигурен, че Хайбъри не е толкова далеч, колкото казваше сърдития чичко от Босна с интонация като Дон Корлеоне от Кръстника! Знам ли, може би в Босна представата за разстояние е различна!
    Поведох момчетата по улицата като уверено им казвах, че Хайбъри е ето натам, но само трябва да не пропуснем пресечката, в която да завием наляво. По пътя ги питах откъде са, оказа се, че са от Чехия и са за първи път на мач. Не помнеха мачовете на отбора на Хайбъри и твърдяха, че в Чехия няма официален фен клуб на Арсенал, което ми се стори странно. Като им казах, че преди вече близо 20 години бях на мач на Хайбъри се засмяха и ми отговориха, че тогава още не са знаели какво е това футбол. Явно са били прекалено малки! Помислих си, баси, колко съм дърт! Минали са 20 години оттогава!!! Дори ми е трудно да го асимилирам.

    Най-добрият ми ориентир до Хайбъри!

    Ето, че стигнахме и до Хайбъри, младите чехи, които бяха идвали и до София и много им е харесало, останаха доволнo да се снимат покрай запазената фасада, а аз им пожелах успех и вече смело крачех към този прословут пъб! Най-накрая, може би с около два часа по-късно от първоначалната уговорка стигнах до мястото, на което вече се бяха събрали повечето български фенове, дошли специално за мача и тези от тях, живеещи в Англия, с които специално имахме уговорка да се видим по-рано.
    След няколко бири и сладки приказки си стана време да се отправим към стадиона. И ето, 17 години по-късно отново вървя по тази улица към Nord bank на Хайбъри, с разликата, че местата този път не са ни там, а на другия, по-съвременен и голям стадион. Имам специално отношение към Хайбъри, както предполагам и повечето Old school фенове и по тази причина едва сега след толкова години реших най-после да стъпя и на Емиратс. Хайбъри беше магическо място със специален дух и атмосфера и една особена близка връзка между играчите и публиката. Е, радвам се, че през този сезон се забелязва как подобна атмосфера започва да се създава, дори вече е създадена и на Емиратс. Определено екипа на Артета не мисли единствено за чисто футболните неща на терена, а се грижи как да подобри и атмосферата на стадиона, с което успяват да постигнат много впечатляващ резултат.

    Улицата, от която се вижда Nord Bank на Хайбъри и част от групата български фенове

    Снимки на българските фенове пред Емиратс и случайно преминаващи фенове, които явно много искаха да са част от нас

    Както преди 17 години на Хайбъри, когато всъщност се оказа, че видяхме на живо последния гол на Бергкамп за Арсенал, а и самият ден беше посветен на него, този ден също беше специален за феновете на Арсенал и за отбора, не само защото беше последния мач от един невероятен сезон, в който от очаквания за борба за Топ 4, в крайна сметка дори ни остави горчив привкус, че не сме успели да спечелим титлата, а защото всички знаеха, че това е последният мач на Гранит Джака за клуба! Е, явно ми е писано да присъствам на специални мачове, още повече, че Джака също вкара, дори два пъти, че дори имаше и скандален пропуск, при който ако беше по-прецизен, щеше да запише исторически хеттрик в последния си мач за отбора.

    След втория си гол Джака отиде да поздрави треньорския щаб

    Не, че Бергкамп и Джака могат да бъдат сравнявани, но специалното в този мач беше, че целият стадион скандираше името на Джака, дори имаше и кратки призиви от трибуните да остане, а всички знаем колко противоречиви бяха отношенията му с публиката в един момент, когато дори му беше отнета капитанската лента, беше изпаднал в немилост, но през този сезон се завърна като един от героите и основни виновници за доброто представяне на отбора. Именно това е ценното, че от ненавиждан, отново си върна доверието на феновете и беше изпратен подобаващо с овации. За самия мач няма какво да кажа, защото всички знаете как завърши, но няма как да не спомена още един трогателен момент, когато след края на мача целият отбор, че дори и всичките формации (детско-юношеска, младежка и дамска) излязоха да поздравят феновете с почетна обиколка на стадиона, а когато дадоха думата на Артета, той едва започна да говори от безспирните скандирания към него!

    Почетната обиколна на отбора и щастливите ни физиономии с племенника ми

    Част от българските фенове на стадиона, с които бяхме сравнително на близко разстояние и стюардката, която първоначално не ни пускаше до тях, но после каза: „Щом са ви приятели, отивайте“

    И този емоционален ден премина като кратък миг и тъй като българските фенове бяхме пръснати на различни места, преди да влезем се разбрахме да се чакаме до статуята на Тони Адамс след края на мача. Там успяхме за кратко да се видим с нашия приятел Хуан от Перу, след което се запътихме към малкия, но уютен пъб Arsenal Supporters Club. Почти съм сигурен, че по пътя се разминахме с по-възрастен близък роднина на Тросар, още повече, че едно от нашите момчета в момента на разминаването отбеляза:

    -Ето го Тросар!

    Признавам си, че буквално ми взе думите от устата.

    Пред Arsenal Supporters Club успяхме да си направим снимка и с Фримпонг, който аз никога нямаше да позная, ако не бяха другите момчета, още повече, че доста се е налял откакто приключи с активната си спортна кариера. Дори момчето, което беше с него и ни направи снимката приличаше повече на него с прическа на плитки и с по-спортна фигура, но в момента, в който взе телефона да ни снима се осъзнах, че не е той.
    Завършихме днешното приключение на по бира в Gunners pub, където времето отлетя също толкова неусетно и аз трябваше да тръгвам, защото все пак бях на гости и не исках любезните ми домакини да ме чакат, а и ме очакваше дълго пътуване рано сутринта до летището в Лутън. Вече наближаваше 22:00ч., а както споменах, в Лондон не се стъмва толкова бързо и създава илюзията, че все още е рано. Отправих се към автобусната спирка, където имаше 15-тина крякащи лелки от азиатски произход. Те питаха шофьора на всеки минаващ автобус докъде могат да стигнат с него. Тайничко се надявах да не са за същия автобус, който аз чаках, но уви! Представете си колко време се качваха всичките тези 15 от първата врата на автобуса, всяка чекираща се поотделно до шофьорската кабина, а шумът, който създаваха от едновременното говорене е невъобразим! Опитах се да си представя какво ли щеше да е в градския транспорт в София ако всички пътуващи трябва да се качват от вратата до шофьора и да се чекират един по един. Като се загледах лелките не бяха типичните азиатки от Китай, Япония или Корея, тъй като имаха залепени червени точки на челата си. Още по-интересното беше, че под връхните си дрехи се забелязваха еднотипни облекла, тип готварска куртка с копчета по диагонал, и още по-интересно, с емблемата на Арсенал. Не се сдържах да не ги питам на мач ли са били. Две от тях ми отговориха плахо с да, след което последва логичния въпрос:

    -Where are you from?


    Този път ми отговори само една от тях. Съжалявам, че не си направих снимка с тях, но след като бяха видимо смутени от любопитството ми, реших да не им досаждам повече. Определено се впечатлих на футболния интерес в Непал, че чак 15 лелки са дошли специално да гледат мач на Арсенал. Оказа се, че в Непал имат добре развит фен клуб, въпреки че е създаден няколко години след нашия! А и си имат специални, явно традиционни за тяхната култура облекла, брандирани с емблемата на клуба. Много ме впечатлиха!
    Причината да напиша този текст не е самото посещение на мача, а за цялостното приключение и емоции, които ми донесе преживяването преди и след мача, обогатявайки ме с различни интересни случки, срещи и  разговори.
    Благодаря на момчетата и момичетата от фен клуба, без които всичкото това забавно приключение нямаше да бъде възможно. Благодаря им за това, че буквално до последния момент положиха усилия всички желаещи от фен клуба, които бяха там, да присъстват на мача. Благодаря и на хората от нашия фен клуб, които живеят наблизо и които винаги са готови да ни съдействат и да ни помогнат, а и винаги е удоволствие да се видим, защото не ни се случва често.
    Благодаря на ASCB, че ме направи част от края на приказката на един уникален сезон! И до нови срещи с Арсенал през следващия!

    Автор: Петко Александров

    Приключи лятната кампания на фен клуба на Арсенал Лондон в България за присъединяване към организацията. След великолепното представяне на състава на Микел Артета, участието в надпреварата за титлата на Висшата лига до последните кръгове на изминалия сезон и заявеното  предизвикателство от страна на Лондончани, българските топчии поставиха рекордна за историята цифра на хората, които подновиха членство или се записаха за първи път във фен клуба за предстоящия сезон 2023/24. Съгласно цифрите, 806 души са членове на най-големия официален фен клуб на чуждестранен отбор в България (ASCB). Този резултат е впечатляващ, отразява тенденциите за непрекъснат прогрес и е особено радващ, защото съвпада с навлизането на двадесетата годишнина на организацията. През изминалите почивни дни се проведоха тържествата по повод рождения ден и традиционното за началото на юни Общо събрание, домакин на които тази година бе град Русе.
    Освен възможността да кандидатства за билети за домакинските мачове във Висшата лига и домашните купи, през новата кампания Арсенал се завръща в Шампионската лига на Европа, което е допълнителен бонус за всеки член, имайки предвид любовта към гостуванията в Европа на представителите на ASCB през годините и заряда, който носят всяко една дестинация и пътуване. По традиция всеки официален член ще получи членска карта и подарък.
    УС на ASCB приветства новите попълнения и благодари за доверието на „преподписалите“, като се надяват заедно да преживеят много приятни футболни емоции както по терените на Албиона, така и при гостуванията в Европа и да участват в поредицата обществени инициативи, които фен клуба организира или подкрепя през годините. Предстои пускането на нови артикули, което се превърна в маркова традиция за фен клуба.
    Вече 19 години „Арсенал България“ твори история и като флагман на официалните фен клубове на чуждестранни отбори дава пример как страстта към играта и любимия отбор, и енергията за участие в благотворителни обществени инициативи могат да бъдат водеща мотивация за хората в организацията, която е позната и добре приемана в световното семейство на Арсенал!
    Следващата година ще бъде знакова и много важна както за Арсенал Лондон на терена, така и за „Арсенал България“, като от УС на фен клуба от сега работят по организирането на двадесетгодишния юбилей на първия официален фен клуб на чуждестранен отбор в България!

    Change the manager is the answer?

    On the right path so no change, please
    Top five teams and their managers since a first trophy in the Premier league era
    First trophy
    Man Utd
    Prem League 1993
    FA cup 1997
    League cup 1993
    Man City
    FA cup 2011
    League cup 1995
    Ah, football was invented in 1992-93 by the wonderful people at Sky and the 5 teams above have dominated since. Now it is annoying that statistics are often confined to the Premier League era but in this case maybe it is justified. Huge amounts of money made their way into England and exposure, hype, sponsorship and many other factors came into play since then including a ruthlessness with the sack never seen before.

    Pep Guardiola is the benchmark to which all aspire
    My question today is: is there any correlation between managerial change and winning trophies? It is very hard to make out a case either way as you can see in the table above. I should point out that I have included exclusive trophies like the Charity Shield and the various Super cups in this list despite them being very confined in terms of who competes. Arsenal and City have never qualified for any type of Super cup although obviously that changes next season.

    The Glazers are unpopular at Man Utd
    I have not included in this list the teams who have won only one trophy plus Leicester who have won 3 as they cannot seriously be regarded as contenders. For the 5 teams concerned the figures are from the first trophy in the Premier league era. I have also not included caretaker managers.
    Money screams not talks
    What we can see clearly is that that money plays a huge role. These are the richest clubs over the Premier League era. Manchester United dominated at the start simply because they had the most money and a manager whose style very much suited the new Premier league. The backpass rule was changed to stop you passing to the goalkeeper and wasting time. It became dangerous to pass back to the keeper. Ferguson loved this because he liked to attack. Attacking football suited Sky as they promoted their new brand. They hyped Utd, Utd had the most money and this helped them make even richer. Liverpool and Arsenal had a much more counter-attacking style and struggled initially with the new demands. Smaller teams like Blackburn and Newcastle were the only real danger as Utd mopped up trophies.

    Roman Abramovich changed how football is run
    Even when Arsenal appeared, they were almost Utd’s only competition which meant Utd continued to take many trophies. The money kept growing and billionaires were starting to eye up potential candidates to take on these giants. Roman Abramovich was the first such and, after failing to buy Arsenal, he opted for Chelsea, a team who had improved enormously over the past seasons. He brought a level of money unheard of as he built Chelsea into a worldwide brand. It is very true that fans are fickle. If a team starts winning, a lot of fans switch allegiance. The point here is that Abramovich’s ownership style was critical to Chelsea’s constant success. Other teams have had money thrown at them without success. PSG, despite unheard of amounts, are still only big in France, the weakest of Europe’s 5 big leagues.
    Copy the Arsenal and Man Utd benchmarks
    Something similar happened with City as with Chelsea. Big money came in but the ownership style was geared for success. As with Chelsea, the academies flourished and incredible training grounds installed. This holistic style was pioneered by Arsenal and Arsene Wenger but the other area they borrowed from Ferguson - his willingness to splash the cash to get supreme players. They combined the strategies employed by Arsenal and Utd to get to the top.

    Sheik Mansour- created the structures to make Man city win
    Traditionally, Utd, Liverpool and Arsenal are the big trio in English football in terms of trophies won. City and Chelsea are right on their heels now and Chelsea are second in the Premier league era. This is a testament to the importance of owners. Owners at the traditional big clubs know they are coming into a machine designed for success, owners at emerging clubs know they have to emulate that machine. And so benchmarking becomes critical. Looking at the Rolls Royce in the different areas of success and striving to become better. The scouting, the academies, the training facilities, the medical and rehabilitation facilities, the relationship with fans, the branding, the management structures that ensure that people can manage their own areas successfully but all towards the main goal of making the club function as a whole and continuing to win. If one area breaks down, for example, at Chelsea, where the manager seemed bewildered at all the players coming in and could not create overnight the partnerships that are essential to a winning team. The manager needs to have the final decision in team matters.
    The owners must create the right conditions
    I believe that the managers are important, yes, but in the modern era, the Premier league one, the owners have to work for the manager to enable him to concentrate on getting the team right. There are areas he needs to be in charge of and areas where others take responsibility. Ferguson and Wenger could not use their method of managing now, they would have to accept that they can’t control everything, it is just too big, but as long as all decisions are with the aim of getting the team to win, that the manager can get the players he can work with, that he has the power over team matters, then all areas are in harmony. City, I believe, has this. Arsenal, I hope, also.

    Stan Kroenke seems to have quietly put the right system in place
    Because then, and only then, can you win in the modern era. The manager, if rightly supported, can make a big difference. If Guardiola goes in two years as has been suggested, he will be a huge loss as all structures have been designed for him to succeed. Another manager will probably need the structures adjusted to ensure he becomes a winning machine. This is where good owners come in. They need to be clever enough to accept the changes necessary to suit what is, ultimately, the critical role, the manager’s. To give one simple example, the medical and rehabilitation areas should be able to have a veto over whether a player is fit to play. If a manager can overrule them then that relationship breaks down. If a player then gets injured, then all the team know that the manager doesn’t care about them, only winning. Ask Jose Mourinho.

    John Henry - are Liverpool fans happy?
    There are too many areas to be managed by one person
    And so, as we can see from above, Chelsea have made the most changes of manager and continued to win. City the least but they were also by far the last to achieve success in the Premier league era with an FA cup win in 2011.

    Todd Boehly -does not seem to understand soccer
    My conclusion is that how an owner runs the club is the critical factor. The football manager cannot manage a worldwide scouting system, the financial contracts of players, the medical teams, the academies, the relationship with fans, the branding and marketing, the list goes on. He can have an impact in all these areas but to be successful he cannot spend too much time on these matters. Just trying to look after the team he must work with an array of coaches, the goalkeeping, the set piece, the attacking, the midfield and the defence experts. The statistic guys, the tactic guys and also work out all the media commitments. Plus deal with all the players problems, the disappointed, family problems, medical problems, international commitments, scheduling, and keep up, as best he can, with all the areas he hasn’t got the time to manage. You need good owners to be smart in how they manage the manager’s time, to allow him to do what he does best, get the team to win. Guardiola is the benchmark for Arsenal’s owners. They must ensure the same for Arteta.

    The war for excellence
    Have you ever thought about what happens in elite sports? How it develops, changes, expands its vision, so that records constantly get broken, old truths get demolished? It is because of a war, a war between the old guard and the new, the previous generation and the now. And, of course this is a football column so I will concentrate on that but other sports provide a clearer, starker emphasis on what I mean.

    Pep Guardiola - found guilty of taking performance enhancing drugs in 2001 but then cleared on appeal
    First we must go back in time. When we talk about the greatest teams ever in football, we think of the Hungary side in the 50’s, Real Madrid also in the fifties, Brazil in 1970, Liverpool in the 70’s and 80’s, etc. I would say if you took any of these teams in their prime and put them against say Fulham, exactly halfway in the Premier league, Fulham would win easily enough. Not because they are better footballers, but because they run harder and longer, they have everything done for them, diet, training, physiotherapy, modern medicine (painkillers, etc.). Not for them eating greasy chips and kebabs washed down with 10 pints of beer and an ashtray full of cigarettes.
    The New always beats the Old
    Of course, the comparison is spurious, as the old teams had heavy pitches, heavy balls, and different rules to contend with. Sports science was in its infancy and football was slower than most Olympic sports to utilize the power of pharmacy. The logic being that drugs cannot make you a better player. But if you can run harder and faster, you can press your opponent every time they come near the ball, not let them settle, and use your modern advantages to win. Ergo my belief that even the greatest teams of the past could not win against an average modern team. And why Olympic records are always broken. The sum total of the controlled life of the modern athlete gives them an advantage over competitors of the past.

    Arsene did not believe in cheating
    And so Roger Bannister’s miraculous 4 minute mile in 1954 is now a distant sum with more than 17 seconds faster being achieved. But nothing has been achieved, no matter what the sport, without the fact and suspicion of performance enhancing drugs. I believe football is no different. Here is Arsene Wenger: The Frenchman lamented that his Arsenal side had "played against many teams" using performance-enhancing drugs and stated later: "I'm not satisfied with the level of testing."
    The drugs do work
    In Hajo Seppelt's 1999 documentary "Indictment Doping: The Legacy of East German Sports," he put forward his suspicion that footballers were partaking in the use of illegal substances.

    Hajo Seppelt has the right suspicions
    "People who say that there is no doping problem in football, that's bull**t," Seppelt told CNN.
    "People say the drugs have no benefits, but look at the science and the distances covered by players in the game today."
    He is absolutely correct. Please go and look at a great game of the past on the internet, say Man Utd and Benfica in the European Cup final in 1968. The movement was much slower. Then, technique, vision, ball skills, dribbling and defences that would kick the ball anywhere away from the goal were the norm. Now speed is the critical factor, you push the ball past your opponent and outsprint him to get around him.

    Dick Pound has similar suspicions
    Here is Dick Pound, the founder and president of the World Anti-doping Agency:
    “We have always had trouble attracting FIFA to the problem. For many years, they sort of didn’t think the world anti-doping codes should apply to them. At one time, the world’s largest sport’s registered testing pool consisted of just 10 players, and you’re never going to catch anyone doing that.”
    They cheat, we cheat, and everyone cheats
    So what are we left with? The strong suspicion that drugs are endemic in soccer and that the authorities are not too interested in changing that. In all honesty I have stopped caring about many sports, athletics, swimming, cycling because I don’t believe they are clean. I clung to the belief that in soccer they cannot make you a better player but nowadays when I see the speed, the stamina and the 90 odd minutes of haring around a field I am pretty certain that players are using drugs. It goes back to the point I was making at the start. Anything that gives you an advantage must be used. Your best player is injured? Give him an injection and send him out. If your opponents are doing it you must, it is as simple as that, no matter what it is.

    Maradona - didn't understand that cocaine makes you a worse footballer
    We all know that cheating is normal on the field of play, stopping an opponent on a breakaway by any means possible is what is expected. As is diving and buying a freekick or penalty. Surrounding the referee and putting your hand up for everything is commonplace. But that is the cheating we see. What goes on that we don’t see? And as I have said, there are teams of people working in football who are trying to figure out any way they can get an advantage, no matter how small. Soon, a normal plane will not be enough to ferry your team to an away match and only a Boeing 777 will do.
    Cheating is now the only way to improve
    The thing is, they have most likely exhausted long ago any safe or legal way to improve performances across all sports. My suspicion is that the only way now is to cheat.
    Suppose you have talent and you are willing to train hard. Your mentality is strong enough to withstand the abuse you receive when you play a bad game, or make a silly mistake. But you know that your opponents have an advantage and it is them that will win the trophies, get the huge money, and the acclaim of being champions. In short, if one does it, then all have to. Otherwise you are Real Madrid of the fifties being unable to beat a mid-table team today. The sport moves on and you must move with it. Every little advantage must be taken up, legally such as tactics, sports psychology, diet, training, good pitches, and so on but also the underground stuff, the drugs and the cheating, the corruption and the scandals.

    Diving is now expected cheating
    Can anything be done to change it? Answers on a postcard, please. To me, at least, it is depressing that my heroes on the football pitch are probably utilizing performance enhancers. Let’s take Arsenal, we have divers, we have referee intimidators, we have hands going up for everything, we commit professional fouls, we waste time and it is because all teams do it. We cannot let an opponent have an advantage. So, do you believe we don’t keep up with underground practices also, that we can’t see on the pitch? We can’t see it, so it is not there? The unhappy fact that you must keep up and always improve, could well lead to the death of professional sport and there are very few talking about it. So, this time, my C’mon Arsenal is to show the way, to stop the cheating on the pitch and off it even if it means we cannot keep up. I doubt if many agree with me.

  • Следваща среща

  • Класиране

  • Latest Forum Posts

  • Create New...