Jump to content
  • Арсенал посреща Ливърпул в мач от поредния кръг на Висшата лига, като това е и първи такъв след прекъсването за срещите от квалификациите на националните отбори за Световното първенство в Катар. Очакванията за двубоя са много високи, след като Ливърпул нямат общо с формата си от миналата година и са в близка позиция на класирането с тази на „топчиите“. Но какво да кажем пък за момчетата на Микел Артета, които все не успяват да добият увереност и да направят серия от добри мачове, като редуват гръмки победи с посредствени представяния цял сезон. Заслужено или не, това им отрежда текущото девето място в класирането с актив от 42 точки, само на 4 зад опонента си днес. Ето и по-важното преди дербито.
    Кога: Събота, 03.04.2021 година, 22:00 българско време.
    Къде: Емиратс, Лондон.
    Телевизия: Диема Спорт 2.
    Новини преди мача: Букайо Сака и Емил Смит Роу са под въпрос, след като имат оплаквания и бяха извадени от младежката формация на Англия за изминалите квалификации. И двамата ще минат късен фитнес тест за евентуално попадане в групата. Все още няма яснота за други контузени след цикъла с националните отбори, но поне за момента не се споменава за други евентуални отсъстващи.  
    Думите на Артета преди мача: „Имах време да анализирам какво и къде правим грешно по време на паузата. Надявам се това да се отрази положително. Голяма част от нещата, които сме задължени да поправим са дело на концентрацията. Пример е вторият гол на Уест Хям. Недопустимо! Ако дадем дори по-малък шанс на Ливърпул ще бъдем разкъсани, а всички добре знаем, че срещу тях ще е много трудно да догонваме резултат. Не мога да коментирам защо са в лоша форма, аз анализирам случващото се в нашия отбор. А то е, че имаме възможности да играем догодина в Европа както през шампионата, така и през Лига Европа. За това държа да отбележа, че в този момент най-важния ни мач е следващият такъв. В случая, това е Ливърпул.
    Серхио Агуеро ли? Ами той беше лицето на проекта в Ман. Сити. Понякога ти трябва такъв човек, който избухва на момента за да бъде изграден подобен проект, какъвто е при „гражданите“. Невероятен играч е. Бих го поставил сред най-добрите във Висшата лига играли някога. Може да дебатираме и спорим кой е по-добър: Анри, Шиърър и куп други, но Агуеро е определено там.

    Алекс Лаказет е в страхотна форма и това си личи и в изявите му. Всъщност, радвам се, че се спекулира за неговото бъдеще и че има отбори, които са заинтересовани. Това означава, че се представя добре, а това е важно за нас. Неговото бъдеще и евентуалното му оставане или напускане ще се реши лятото. Сега не е време за такива мисли.  Сега е време пълна концентрация за мача срещу Ливърпул и искрено се надявам да вземем победата.“

    Подобно на Микел, ние също искрено се надяваме на доба игра и много усмивки след края на мача. Да не забравяме, че колкото и лош да ни е сезона, нашите момчета се представят много добре срещу „големите отбори“. Колко голям е Ливърпул и неговата форма в момента е друга тема. Ние да бием, пък другото е лесно.
    Може да се включите в играта с прогнози на линка по-долу. Пожелаваме си победа, хубав уикенд и плътно зад момчетата.
     
     

    The Greatest Match Ever
    Note for my Bulgarian friends
    Scouse is a type of stew, typically made from chunks of meat, usually beef or lamb, potatoes and onion. It is particularly associated with the port of Liverpool, which is why the inhabitants of that city are often referred to as "scousers".
     
    Eating Scouse for Breakfast, Lunch and Dinner?
    We played Liverpool in 3 competitions in 1988-89. The League Cup, The Centenary Cup and the 1st Division. The first one was the Centenary Cup to celebrate the 100 years of the Football League. So breakfast was this trophy. The top 8 teams from the previous season were chosen to participate so we had QPR in the first round, also the quarterfinals. 2-0 to the Arsenal was good enough to see did we like the taste of Scouse in the semi’s. Liverpool were down some players although they still lined up strong enough even if Kenny Dalglish popped up himself towards the end. The wonderful Perry Groves knocked in the first, then Steve Staunton, one of 3 Irishmen on the pitch for Liverpool, got the equaliser, but Brian Marwood signalled that breakfast was served with a super volley. George had got his taste of Scouse. He liked it. He decided he also liked Hotpot as we gobbled up Man Utd in an exciting final 2-1. A trophy for the Arsenal early in the season putting 2 big Northern clubs in their place.
    Next up, lunch and the League Cup 
    It wasn’t easy eating Scouse for lunch. They gave us indigestion. 1-1 in the first match at Anfield although they had still had players out. A strong side though with echoes of Arsenal in the late 70’s and plenty of Irish players. We had only English. John Barnes and David Rocastle scored. A replay at Highbury and 0-0. Then 2-1 Liverpool at Villa Park for the next replay. Steve McMahon and John Aldridge scoring with Paul Merson getting our lone goal.
     John Aldridge was scoring goals for fun
    The League Title for dinner?
    Could we swallow them down them in the League?  Two matches to play. The first at Highbury on 4th December. As I mentioned last time, Norwich were the supposed danger all season. We were 3 points behind them with a game in hand and 3 points above Liverpool and we had a game in hand on them.  Bizarrely, we were sandwiched between Norwich and George Graham’s ex, Millwall who had come up and were doing very well. Liverpool were 4th. Beat them and we go top on goal difference. We, and George, were not stupid, though. Liverpool were the benchmark. Only an idiot would think otherwise. At Highbury we also needed to beat them to lay down a marker that we were Arsenal and we were coming for them. We beat them in the Centenary Cup and they beat us in the League Cup so now in the league, at home, we should show them we eat Scouse straight down the throat.
    However, we didn’t. It was 1-1. It was a good match, lots of chances, maybe more for Liverpool. They had a strong side with 4 Irishmen, Whelan, Staunton, Houghton and Aldridge. John Barnes and Peter Beardsley would terrify any defence in the world. But our players were coming into form. We caused them problems. Alan Smith (2), Rocastle and Winterburn had good chances and couldn’t put them away. 0-0 at half time. Second half and John Barnes scores a superb individual goal to show us that they wanted to give us indigestion again. Maybe we weren’t good enough after all? But chances kept happening at both ends, the bumpy December pitch throwing up chances. Till finally Rocastle lobbed the ball towards Smith and this time nothing was going to stop him scoring, it took him 3 touches in a scramble but in it went. Now we chased the winner but it wasn’t to be. We were second. And second best? We had hope.
    The Big Match
    So, the business end. We had beaten Norwich on May 1st to kill their chances. Liverpool had gone top in April but this was the year of the Hillsborough disaster. That is a blog for another day but it was perhaps the worst ever tragedy in English football. Liverpool stopped playing for a while and they had games in hand on other teams. We would have to eat a big Scouse dinner as they just kept winning matches when they restarted playing. In their final few matches Aldridge and Barnes were frightening, throwing the ball into the net time after time.
     And so was John Barnes
    We became ropey, nervous. Middlesbrough were dispatched 1-0 but then we were beaten by Derby and drew against Wimbledon to hand the league to Liverpool. We made it impossible. We had to go to Anfield against probably the greatest team ever in English football to that point and beat them 2-0. They had done it again. No Scouse dinner for us.
    It was televised worldwide. Obviously, people believed that an upset was possible. A Liverpool win and they win the league by 6 points, just another year for them. Even a draw and they win by 3. But I have spoken to people from all over the world who watched that match and the tension was – could it be done? Arsenal, who hadn’t won the league or really contended in a long time, could go and cause an upset? At the most scary fortress in world football? People tuned in, in huge numbers, all the same. It was certainly not just Arsenal and Liverpool supporters.
    The Finest of Dining
    We had played them 5 times already, and only a 2-1 win in the Centenary Cup to show for it and that against a weakened team. They had that 2-1 in the League Cup. But they had momentum, we were stuttering, and they had the emotional tide of the Hillsborough disaster to win it for their supporters.
    You are mostly Arsenal supporters, reading this, you know what happened, but for me, watching, most of the game I felt like I wasn’t watching normally, but somewhere in the sky, looking down. It seemed surreal, time was passing slowly, things were happening on the pitch but it was like things were not happening on the pitch. Alan Smith scores a clever header on 52 minutes and I sorta think, it’s too early to score, we need two late goals to have a chance. Now, we have woken them up, they will show us that Scouse is not for the likes of us, and we certainly won’t dine on it.
     But we had Michael Thomas
    There were chances, for both sides, but it was painful to watch. It just went on and on, inevitably towards a Liverpool title. We didn’t really seem likely to score and nor did they. John Barnes got the ball on 91 minutes, with all their fans whistling at the ref, and ran at Arsenal. Maybe he had that Liverpool instinct to win, not only the title, but not to lose the match. He went on a typical Barnes mazy run, but was dispossessed by Kieran Richardson, who slipped it to Lukic, who overarmed it to Dixon, who passed it on to Smith, who knocked it on to Thomas, who went on a run to be faced with Steve Nicol blocking his path. He tried to hook it over him, made a mess of it but it bounced off him perfectly for Thomas to be left one v one against Grobelaar. I was frozen, up in the sky watching, but he dinked it in. It didn’t make any sense to me. We can’t possibly win. Reports can say it was the last kick of the game but it certainly wasn’t. Liverpool mounted another attack and I was certain, in that hour it took from Michael Thomas beating Grobelaar, that they would score. We could not do it. But we did! We were Arsenal and we sent them home crying. Scouse was our favourite dish and we had eaten all of it. We had our greatest night ever, and all that the Liverpool legends could do was lie down on the floor, stunned, bewildered, and shellshocked.
    Liverpool                                                                                                                                                                                      Arsenal
                                                          
        GK
    1
     Bruce Grobbelaar
    CB
    2
     Gary Ablett
    RB
    4
     Steve Nicol
    CB
    6
     Alan Hansen
    LB
    3
     Steve Staunton
    RM
    7
     Ray Houghton
    CM
    5
     Ronnie Whelan (c)
    CM
    11
     Steve McMahon
    LM
    10
     John Barnes
    CF
    8
     John Aldridge
    CF
    9
     Ian Rush
     32'
    Substitutes:
    DF
    14
     Barry Venison
      FW
    12
     Peter Beardsley
     32'
    Manager:
     Kenny Dalglish
          GK
    1
     John Lukic
    SW
    5
     David O'Leary
    RB
    2
     Lee Dixon
    CB
    6
     Tony Adams (c)
    CB
    10
     Steve Bould
     76'
    LB
    3
     Nigel Winterburn
      MF
    4
     Michael Thomas
      MF
    7
     David Rocastle
     
    MF
    8
     Kevin Richardson
     
    MF
    11
     Paul Merson
     73'
    CF
    9
     Alan Smith
      Substitutes:
    MF
    12
     Perry Groves
     76'
    MF
    14
     Martin Hayes
     73'
    Manager:
     George Graham
     
     
    „Помни кой си, какво си и кого представляваш!“
    Крилата фраза, изречена от една от най-обичаните фигури, свързани с Арсенал. Фраза, която всеки може да приложи към своя живот, фамилни традиции, наследство и ценности, които изповядва. Фраза, изречена от една от най-трагичните фигури в историята на лондонския клуб и избродирала със златни букви името си в аналите на футбола на Острова. Днес стават 20 години от смъртта на един истински кавалер както с топката на терена, така и извън него. Олицетворение на класа, стил и възпитание. Джентълмен, който бе като британски лъв на терена с бразилска филигранна техника. И не случайно е наричан "Бразилецът от Люишъм". Той завоюва 2 титли на старата Първа дивизия, спечели 14 повиквателни за Англия, в които „трите лъва“ нямат загуба, но не можа да спечели битката с рака. Не я спечелва, но спечели любовта и сърцата на всички истински привърженици на "Великата игра" независимо от цвят, пол или клубно пристрастие.
     
     
     Истинските хора не умират!
    Велика фигура, която и до днес е обичана от феновете на Лийдс Юнайтед, Челси, Манчестър Сити, Хъл Сити и Норич Сити, чиито цветове е защитавал с чест и гордост. А пък фенове на Арсенал го обожават, защото той показа какво е да бъдеш отдаден на това което обичаш и на хората които те обичат. Забележителен е начинът, по който Роки приема случващото се дни преди края. Обажда се на своята майка Линда и на нейното притеснение за начина, по който говори той спокойно и отговаря, че му трябва малко почивка и след като поспи всичко ще бъде наред. Каква ирония, след като заспива завинаги, той се превръща в легенда, която кара дори привържениците на противниковите отбори да замълчат в знак на уважение към ценностите, обаянието и харизмата, които този човек е излъчвал. Големи са притесненията часове след неговата кончина, когато на „Хайбъри“ трябва да се срещнат Арсенал и Спърс от провокативно поведение по време на минутата мълчание в негова памет. Арбитърът Пол Дъркин е бил предупреден да прекъсне мача, ако има вулгарно поведение от гостуващите привърженици. Но не би. Това е един от мачовете, когато всички запазват уважение към един тих, възпитан и галантен човек от една отминала епоха, който по онова време вече изчезва като модел футболист и личност, когато все повече егоизма властва в играта.

    С Шампионската купа за сезон 1991 година! 
    В книгата си за него Джeймс Лейтън казва, че усмивката, добротата и човещината, прибавени към неговата футболна класа го правят незабравим и днес, а Кен Бейтс, който го привлича в Челси, смята, че би бил истинска телевизионна звезда, като футболен анализатор. В годините, когато се наложи като стил минутите за почит да бъдат с ръкопляскания, за да се избегне евентуално освиркване, реакцията на феновете на Тотнъм в оня мач, показва каква личност е бил Дейвид Рокасъл. Иън Райт говори през сълзи за своя приятел и съотборник, с кого са израснали в един район на Голям Лондон. Райти смята за любим мач своя дебют за Арсенал, когато вкарва 3 гола на Саутхямптън, а Роки добавя още един гол, но по-важното, което казва, че най-голямата негова привилегия в играта не са титлите и купите или пък мачовете за Англия, а това че е бил съотборник с Дейвид Рокасъл.

    Приятели на и извън терена. Завинаги!
    Иън Райт споделя в своята автобиография "Футболът, моят живот!" /която от фен клуба "Арсенал България" издадохме в началото на 2021 година/, че  новината за смъртта на Роки на 31-ви март, 2001 година направо го смазва. И въпреки че тя не идва като гръм от ясно небе е бил неутешим. Като малко дете, което се съдира от плач и нищо не е способно да го успокои. Дни наред не е можел да излезе от това състояние, като е понесъл загубата толкова тежко, че и до ден-днешен не желае да си спомня за онзи ужасен период.
    Райти се връща в спомените си именно към онзи мач на стадион The Dell, за който споменах : "Любимата ми футболна снимка е от мача Саутхямптън-Арсенал през септември 1991 година – шампионатния ми дебют за "артилеристите". В кадъра аз лежа на тревата, разперил триумфално ръце, а Дейвид Рокасъл, току-що довкарал отбитата от вратаря след мой удар топка, тича към мен, за да отпразнуваме заедно попадението. След като Роки откри резултата, аз добавих хеттрик за победата ни с четири на нула в най-великите деветдесет минути от футболния ми живот".
    За Дейвид Рокасъл връзката с привържениците винаги е била в основата на неговото поведение извън терена. Той никога не отказва автографи и снимки, дори да са били сто души, като отделя еднакво време на всички със своята заразителна усмивка. И не го прави от жажда за внимание, а защото истински обича привържениците. Иън Райт си задава въпроси в своята книга, към които се включвам и аз: "Как ли би реагирал Роки на днешните фенове, много от които са ужасно невъзпитани, разглезени и нахални?".
    Мантрата на Дейвид винаги е била „Помни кой си, какъв си и кого представляваш!“. Тази фраза остава дълбоко гравирана в основите на ФК Алсенал Лондон и е като символ и отправна точка за поведението на много от привържениците на големия ""червено-бял" клуб в житейското им поведение. Роки казва следното на Райти: „Иън, всичко, което правим е за феновете. Винаги когато те спират, им отделяй по петнайсет-двайсет секунди от времето си, защото това е нещо, което те ще помнят цял живот!“ /всички ние помним как Иън Райт отдели внимание на българските "топчии" на Акропола в Атина или как споделя публикации от нашите instagram или Twitter профили в социалните мрежи/.
    И, именно поради тези причини ние всички помним Дейвид Роукясъл вече 20 години след неговата кончина. Лично аз и всички от ASCB се надяваме неговите житейски ценности и историите в автобиографията на Иън Райт да бъдат модел за поведение и подражание на всеки един привърженик на ФК Арсенал Лондон!
    Арсенал показва огромно уважение към своята непрежалима легенда, като титулната страница на програмата за мача срещу Ливърпул на 04 април 2021 година е посветена на Дейвид Рокасъл/това е заглавната снимка и на нашита статия посветена на Роки/.

    Пореден елемент на класа от страна на ФК Арсенал Лондон!
    R.I.P. to the football Legend from Arsenal Supporters Club Bulgaria!!!
    Френският футбол е етикет за стил и красота. Както на национално, така и на клубно ниво. Основите за бързото развитие на футбола в страната са положени през 1904 година, когато „Петлите“ стават част от организацията ФИФА. В интерес на истината, французите са и едни от основателите й. Точно 50 години по-късно, Франция се присъединява и към УЕФА, където също имат пръст за зародиша на идеята. Двукратен Европейски и двукратен Световен шампион. Носител на Олимпийско злато и притежател на две Купи на Конфедерациите. Франция може да се похвали с футболен талант, който е в изобилие. Талант, който е пряко свързан с клуба от Северен Лондон. Главен виновник за „френската революция“ в Арсенал е Мосю Венгер. Всеизвестен е факта, че френският специалист има нюх за откриването и предоставянето на шанс за изява на млади футболни състезатели. Арсен заема поста мениджър на Арсенал през октомври 1996 година, а тогава е маркирано и началото на една нова футболна ера не само в клуба, но и във Висшата лига. Ера, която е обагрена със славни моменти, титли, непозната до онова време диета и не на последно място с френски футболисти. До ден днешен, цели 29 играча от страната на Айфеловата кула са обличали червено-белият екип. Днес ще ви срещнем с един най-големите не само измежду тях, но и като цяло във футболната игра.


                                    03 август 1999 година

    Магьосника с топка в крака Тиери Даниел Анри е роден на 17 август 1977 година в Лес Ули, Франция. Екзотиката в неговото семейство се разпростира чак до Гваделупа и Мартеника, откъдето съответно са родом баща му и майка му. Именно баща му Антоан е с основни заслуги за това Анри да започне с футболните тренировки в местния КО Лес Ули. Отбора е познат още и като Клуб Омниспортс де Ули. Малко по-късно, когато Тити се присъединява към състава на ЕС Вири-Шатилон, идва и повратната точка в живота му. Годината е 1990-та, когато в мач за неговия отбор Анри вкарва всичките шест попадения в срещата. Това обаче далеч не е всичко. Анри дори не подозира, че на трибуните на стадиона е дошъл да го гледа футболния агент Арнолд Каталано, който по онова време работи за Монако. Веднага след края на мача, Каталано отива при бъдещата звезда с молбата той да подпише с френският шампион. Някой от Вас може ли да се сети кой е начело на Монако по онова време? Разбира се, че това е Арсен Венгер. В крайна сметка, съдбата си знае работата, а ние можем само да седим и да наблюдаваме нейните красиви намеси. Едно от нейните последвали намигвания в живота на Тиери Анри е през 1996 година, когато той е обявен за млад играч на годината във Франция. Така се стига и до сезон 1996/97, когато Анри е с основен принос за това Монако отново да изкачи върха на футболната пирамида в страната. През 1998 година „Петлите“ покоряват Света, когато на финала на Световното първенство е победена Бразилия с 3:0. Сред носителите на най-ценното колективно отличие във футбола е и именно Тиери Анри. 


                   12 юли 1998 година

    През 1999 година Тиери Анри преминава в състава на Ювентус. Този трансфер се оказва неуспешен, като той записва едва 16 официални срещи в които има 3 отбелязани попадения. Един самолетен полет, обаче е на път да промени завинаги раздвоя на „мача“. В този полет, Анри се засича с Арсен Венгер, а двамата се познават повече от добре покрай съвместната им работа в Монако. Арсен убеждава Анри да дойде в Лондон, където да заиграе за Арсенал. Останалото както казват е история. И то каква. Веднага със своето пристигане на Хайбъри, костващо на Лондончани 11 милиона паунда, Анри се превръща в нападател. На 18 септември 1999 година, 14-ката на Арсенал бележи първото си попадение с топа на гърдите в гостуване на Саутхямптън. През тази кампания, а именно 1999/00, Лондончани завършват на 2-ро място в крайното класиране във Висшата лига и губят финала за Купата на УЕФА от състава на Галатасарай. За сметка на това, през лятото на 2000-та година, Анри вдига Европейската Купа с Франция. Тити е и настоящ рекордьор по голове за страната си с 51 попадения на своята сметка.
    Тиери Анри притежаваше впечатляваща скорост и умопомрачителен завършек. Нахлуванията му в противниковото наказателно поле започваха в повечето случай с впечатляващ спринт, а играчите на опонента понякога дори се „биеха“ за тениската му след края на мача. Като например Марко Матераци и Хавиер Санети, които размениха реплики относно това кой ще се сдобие с тениската на Краля през 2003 година.


    След мача Интер - Арсенал 1:5, 25 ноември 2003 година

    Тиери Анри има пръст и в спечелването на титлите на Арсенал във Висшата лига за 2002 и 2004 година. Както знаем, отбора на Лондончани за сезон 2003/04 завърши първенството без нито една допусната загуба и заслужено доби прозвището „Непобедими“. През онази 2004 година, състезателя прибра и наградите за най-добър футболист в Англия и тази на Асоциацията на професионалните футболисти за играч на годината. Всичките тези отличия бяха извоювани с общо 39 попадения за кампанията. За противниковите отбрани бе истинско мъчение да се изправят срещу него, а Дидие Дрогба например споделя, че синът му е бил адски запален по 14-та на Арсенал и не е пропуснал да гледа нито един негов мач по телевизията. Тиери Анри достига нови футболни върхове в Северен Лондон, когато през 2005 година наследява капитанската лента от Патрик Виейра и става рекордьор по голове с екипа. Постижение, което до онова време е в ръцете на Иън Райт. На 17 октомври през споменатата 2005-та, Анри забожда два гола в гостуването на Спарта Прага в Шампионската лига, които бяха съответно под номер 185 и 186 в кариерата му за Арсенал. Рекорда на Райти бе счупен, а след това и този на Клиф Бастин по голове за Арсенал в Лигата. През 2006 година последва и попадение под номер 100 на Хайбъри, което е абсолютно безапелационно. Арсенал пропусна да спечели Шапионската лига след като загуби финала срещу Барселона, но затова пък откри новото си модерно съоражение Емиратс Стейдиъм. Тиери Анри записа името си със златни букви в историята на клуба, като се превърна и в последния играч разписвал се на Хайбъри. Целуването на тревата на Арсенал Стейдиъм след хеттрика му срещу Уигън едва ли някога ще бъде забравено. Рекордьора по голове за „Топчиите“ има общо 228 попадения на сметка си, като последното такова дойде при повторният му престой през 2012 година. В онзи февруарски ден, Анри се разписа на Стейдиъм ъф Лайт срещу Съндерланд за да донесе успеха с 2:1 след асистенция на Андрей Аршавин. За престоя си в Лондон, успя да спечели общо 2 титли на Висшата лига, 3 Купи на ФА и 2 пъти ФА Къмюнити Шийлд. След това с екипа на Барселона прибави и „Ушатата купа“ във визитката си, която му се бе изплъзнала през 2006-та. Тиери Анри е шампион по рождение и единствените отличия, които му убягнаха са Карлинг Къп и Златната топка. 


    07 май 2006 година след като Анри отбелязва от дузпа за 4:2 срещу Уигън Атлетик

    През 2010 година, той реши да смени обстановката и подписа мултимилионен договор с екипа на Ню Йорк Ред Булс. След проведена тренировка с Арсенал извън сезона в Мениджър Лийг Сокър, Анри се завърна на Емиратс под наем. Сделката беше за 2 месеца и това стана факт на 06 януари 2012 година. Новият му номер вече беше 12-ти. И така, на 9 януари, Анри се появи като резерва срещу Лийдс Юнайтед в мач за ФА Къп и отбеляза победното попадение малко преди края на мача. След това Венгер заяви: „Това е история, която всеки баща би искал да разкаже на своя син“. Самия Тиери Анри е една жива история, която колкото и пъти да бъде разказвана, все ще ти е приятно да я чуеш или прочетеш отново и отново. И за да засвидетелстват любовта си към него, на 09 декември 2011 година от Арсенал вдигнаха статуя с неговият лик. Повод бяха честванията на 125-годишнината от основаването на клуба, а прекрасното изпълнение бе вдъхновено от гола му срещу Тотнъм Хотспър през 2002-ра. Тиери Анри сложи официално край на своята впечатляваща футболна кариера на 16 декември 2014-та. Първата позиция заета от него след това, бе като помощник-треньор в националния отбор на Белгия. Последва и позиция като специалист в Скай Спортс. Анри напусна телевизията през 2018-та за да се съсредоточи върху кариерата си на футболен треньор. Съвсем логично, той пое Монако с които пробива в детските си години. След незадоволителното представяне на тима, Анри пое посока Монреал Импакт от МЛС за да стане техен мениджър. В момента Анри се занимава с участия в Скай Спортс. 


       05 май 2019 година, личен архив


                 15 май 2004 година, We are the Champions

    Тиери Даниел Анри. Уникална личност и футболист, който умееше да те впечатли още с първото си докосване. А всяко едно такова бе изящество, присъщо на нападателите от други Светове. Нюхът пред гола с който разполагаше бе като на диво животно. Човек, заради когото не един и двама гордо веят червено-белия шал на клуба от Северен Лондон. Сипваме си по едно в негова чест с надеждата съвсем скоро да видим отново някой като него в любимият ни клуб.
     






     
    1988-89
    If you remember all those blogs ago I wrote about the impossible double and how, on the last match of the season, we had to go to White Hart Lane, and essentially win to claim the league. Spurs were a good team at the time and to be honest, we were playing above ourselves all season. Bertie Mee and Don Howe were the right combination to squeeze that extra performance out of the players and we did it! We won, we beat the Spuds and forced them to watch us celebrate something they had never done. And hopefully never will. I certainly wouldn’t like to see the Spuds coming to the Emirates and winning the league. We should truly wish for Mourinho to stay for ever.
    Top Guns?
     
    We had only sporadically bothered the top position since then, but Graham was ambitious, focused and organized. He knew what he wanted, and who he wanted playing in which position, and how he wanted them to play. 6th position last term didn’t change that focus. I could see that these were good players in all positions and good subs as well. Plenty of internationals and players desired by other clubs. A back four and keeper fully in tune with each other. Midfield full of players who could defend, attack, win the ball and supply the strikers who could put the ball in the net. We still hadn’t moved into the era of huge squads and we knew the team every week, except for injuries, or if George had a tactical tweak, such as playing O’Leary as a sweeper. Mostly it was 4 4 2.
     Lucky you weren't playing Arsenal in that Final
    The Wombles got Fired
    Every year, since I have been an Arsenal fan, I would see signs that, at our best, we could beat the best, and I was always hopeful at the start of the season, that this could be our year. The previous year, as I said last time, we had led but fell away. This year we started well, a statement victory 5-1 away to Wimbledon, who had beaten Liverpool in the FA Cup the previous season, with Alan Smith notching a hat-trick and Merson and Marwood supplying the others. It didn’t leave us top of the table as Southampton had won 4-0. Then we were beaten by Villa 3-2. But we beat the hapless Spuds 3-2 in our next. Then 2-2 Southampton and then beaten by Sheffield Wednesday 2-1. We were 7th with 7 points and the same as a pile of teams down to 12th. My optimism was gone, another year of hoping for a cup run.
     Ah, what it is to be an Arsenal supporter, I look at the players and think, they are good, let’s challenge, but certainly up to that point in my life, they rarely did. I looked at Liverpool and thought how can they be dethroned? They kept adding top players, from inside and out, always being the team to beat. I dreamed of Arsenal being similar, like we were in the 30’s.
    Honestly I feel the same way about the current group, lots of top players who on their day can beat anyone. But we have too many bad days and we haven’t seriously challenged in a long time.
    Second Best or The Best?
    Then, of course, being Arsenal, we go 6 wins and a draw, including hammering the Hammers 1-4 and knocking down the Forest 1-4 and we are second on 19th November on 26 points to Norwich on 28. Norwich? No, I never heard of them either. Derby beat us 2-1, then 2 draws to leave us still second. It was a bit of a strange season where 2 draws and a loss means you don’t change position. Teams were taking points of each other, something like this season. Then 5 wins in a row including a nice 2-0 against the North London donkeys to leave us? Top, 5 points in front of Norwich and a game in hand on most of our rivals. This time could we do it? We did look like a good team and I was starting to hope.
     Could Alan Smith Fire us to the Title?
    However, around the same time, West Ham knocked us out of the FA cup after a replay in the 3rd round and I took the optimistic view. We had already been knocked out of the League cup early enough, so unlike other years, we are not going to face gruelling replays. We were in front, with George Graham, we were now the Arsenal, and we were ready to send them all home crying like babies.
    Norwich were the danger? Really?
    We drew against Sheffield Wednesday on my birthday 21st January 1-1, and then got beaten by West Ham again 2-1. They obviously took a big hump about being beaten 4-1 at Upton Park earlier. We were still top but now only 3 points above Norwich. Then 2 wins, a draw and a loss. We were top, Norwich were second but we were now 5 points ahead on the last day in February. Still they had a game in hand but we were strong enough to do it, surely? Norwich couldn’t beat us, not Norwich?
     We Were worried about Norwich all season
    A loss to Forest and a draw against Charlton and now we were only 3 points ahead of them and they had 2 games in hand. I didn’t want to be beaten by Norwich. We went up the gears then and won 3 and drew one. Ah, we were Arsenal after all. Now, we had 66 points and they had 56 and a game in hand. They had dropped down to 3rd   and it was 15th April. We had Norwich next. We needed to stamp on them, consign them to dreaming of tractors or whatever they do in Norwich. And we did! 5-0, Rocastle, Smith 2, Thomas and Winterburn stomped all over them. Quinn came on for Smith so we had 2 Irish on the pitch as O’Leary was already there. We rarely had 2 Irish by that point. Strangely for a Scot, the first eleven were often all English.
    Did I Forget to Mention Liverpool?
    We then beat Middlesbrough 1-0 to make it 3 one nils to the Arsenal for the season.
    Bye bye Norwich, be careful you don’t get run over by a combine harvester on your way home.  It was the 1st of May. We were 6 points above Liverpool in second but they had 2 games in hand. You might have noticed I barely mentioned Liverpool. Next week will be all the games against Liverpool (6) that season including the big one. Can we topple Goliath off its perch?
     Now 69 Points Left
    That 64 I predicted at halfway is not looking so good, is it? Liverpool next and a defeat there brings us down to a maximum 66. I would take 1-0 to the Arsenal for the rest of the season.
     

  • Следваща среща

  •

  • Класиране

  • Latest Forum Posts

×
×
  • Create New...