Постоянството в представянето е черта, която е характерна за “големите” отбори. Връщайки се назад, през последните 2-3 години, Арсенал лъкатуши в посредствеността. Докато преди няколко години бяха характерни спадовете около февруари-март и силното завършване на сезона, което ни носеше така заветното 4-то място, то сега въпросът стои по друг начин - ще успеем ли да завършим в ТОП 10?
Само ако се замислим колко нелепо звучи въпроса - нормално ли е отбор като Арсенал да изпитва затруднения да завърши сезона в горната половина на класирането? Но, да… Класирането олицетворява напълно действителността в момента.
По-големият проблем обаче, не прозира толкова в точките, таблицата или статистическите данни. Притеснителното е mindset-а, който виждам, че се настанява у футболистите с течение на месеците и годините напоследък. Mindset, който крещи “примиреност” от километри.
Нагледен пример е подготовката за мача с Ливърпул. Отборът имаше 2 седмици за мач срещу настоящия шампион на Англия, който не би могъл да претърпява по-чутовна криза откакто Клоп ги поведе. Действителността всъщност беше, че излязохме със свален гард и настроение, което казва “Днес няма да се напрягаме, имаме по-важен мач в четвъртък, а и това е Ливърпул, нека им се преклоним!”
Та нима преди 2 седмици Ливърпул не се готвеха за мач с Реал Мадрид 72 часа след двубоя срещу Арсенал?
Същото се случи и тази седмица (загубата от Евертън в първенството с “мисъл” за Виляреал). И когато настъпи най-важният към момента мач за сезона, отново наяве излязоха познатите стари слабости.
Това, което в момента се случва е една компилация от липса на хъс, грешно подреждане на приоритети и мислене, което е пораженческо.
Както обикновено, ще насоча анализа си към няколко аспекта, които смятам че стоят в основата на настоящата ситуация.
Капитанската роля на Обамеянг
Изчаквах определено време за да придобия малко по-обстойни наблюдения за мнението, което ще изкажа, но то придоби завършен вид след загубата от Ливърпул. Обамеянг не е ляво крило. Обамеянг ни износи на гърба си предния сезон, но сякаш капитанската лента принадлежи на друг. Лидерските му качества са бледа сянка на футболните му умения (които все още смятам, че притежава). Откакто той бе провъзгласен за капитан на отбора, тази роля се стовари върху крехките му рамене и спада във формата му придоби други измерения. В действителност, неспособността му да поведе отбора в трудните и важни моменти доведоха до там, че да започнем да обръщаме вниманието към това отново да се назначава друг човек за капитан.
Луиз/ Джака - обичани и мразени
Говорейки за лидери на и извън терена, не мога да не спомена Давид Луиз и Гранит Джака. Споделям, че никога не съм им бил фен на чисто футболните им качества, но лидерските им такива са неоспорими. Видя се, че в мачовете, в които и двамата отсъстваха, нямаше кой да се нагърби с отговорността да стигне със зъби и дръпне за ушите всички други, чието поведение не съответства на стандарта. Много от настоящите ни футболисти са мекушави, безхарактерни и не желаят да поемат отговорност.
Тиърни - хронични контузии/скритият лидер
Шотландският боец, един от футболистите, на които най-силно симпатизирам. Винаги играе с хъс, раздава се на 120 % е готов да си остави сърцето и душата на терена. Все още млад, но нека не забравяме, че и Тони Адамс сложи капитанската лента едва на 21 години. Тиърни е един от скритите лидери в отбора, а заедно с това футболните му умения го правят незаменим ляв бек към момента. Вижда се и през последните седмици, че лявата зона в отбраната ни страда при неговото отсъствие, но това се дължи от една страна на липсата на адекватен негов заместник (поради отчасти грешно проведена трансферна политика), и от друга страна на историята му с хронични контузии. Това е най-големият проблем, който стои пред него. Отличен футболист, страхотен професионалист, модел на подражание, но… Потенциално рисковото му здравословно състояние ни прави нестабилни в дългосрочен план. Дано не се превърне в поредния Диаби/Уилшър и т.н.
Мартинели - потисканият потенциал
Габи е още един от правещите силно впечатление футболисти. Последната година бе трудна за него заради травмата, която го извади за дълго от терените. Но моментната ситуация е различна. Той е възстановен напълно вече от няколко месеца и въпреки това получава откъслечни шансове за изява. Отличава се с няколко силни черти, които притежават малцина други негови колеги. Изключително борбен, и той както Тиърни, но сякаш старанието му остава незабелязано. По време на двубоите, в които участва, си личи, че винаги успява да всее смут в противниковите отбрани. Много бърз, умеещ да пресира на невероятно добро ниво, добър в отнемането на топки и остър като бръснач в спринтовете и атаките. Това, което все още смятам, че му липсва, е качеството на завършващия му удар. Но, нека не забравяме, че практиката и усъвършенстването на уменията не може да се случва само на тренировъчното игрище. Не може да се случва и със спорадични участия в мачове, като резерва след 75 мин. Но тези неща са в градината на Микел. Това, което виждаме всички ние с просто око е, че Мартинели не получава достатъчно шансове за изява, които определено с изявите си до момента е заслужил. Дори бих изказал едно по-смело мнение, че в момента развитието му бива забавено, докато се дават шансове на футболисти като Нкетия, Вилиян и т.н.
Артета и неговото реноме
Сезонът върви към приключване, с което ще се затвори един пълен цикъл. Цикълът на първия цял сезон на Артета в Арсенал. И преди съм заявявал, че предпочитах Артета пред Емери, още през 2018 година, когато се спекулираше с една дузина имена на специалисти, които да поемат "артилеристите". Рано или късно, все пак младият испанец и ученик на Гуардиола застана на кормилото на Арсенал. Краят на миналата година бе неочаквано добър и успешен със спечелването на ФА Къп и Community Shield и не малка част от нас, вярвам, са имали някакви очаквания за борба за местата между 4-то и 6-то в крайното класиране за сезон 2020/21. Този сезон, обаче, се оказа силно турбулентен в много направления. Имаше редица мачове, в които гледах с недоумение представянето на отбора и си задавах редица въпроси:
Играчите подкрепят ли своя мениджър? Артета има ли наистина тези лидерски умения и способност да мотивира своите футболисти? Кой играе за емблемата и кой разчита само на заплата? И не на последно място - колко добър е Артета в микро мениджмънта на двубоите?
Най-много бих искал да засегна последния въпрос. Едно нещо е да се подготвиш за мач срещу противник, да го проучиш предварително и да изградиш game plan на база на това, което смяташ, че ще работи като стратегия и модел на игра. Съвсем друго е да си гъвкав, проактивен и да умееш да се адаптираш по време на самия двубой и да реагираш с навременни и адекватни промени, както в тактическата постройка, така и с въвеждането на футболисти от скамейката, които наистина биха имали правилния принос към мача. Последните няколко двубоя показаха наяве както пасивността на Микел по отношение на смените, така и прекалената му наивност и вяра във футболисти, които очевидно нямат елементарна тактическа грамотност (справка - липсата на адекватна намеса и изваждането на Себайос още на полувремето срещу Виляреал, и последвалия червен картон). Също така, необясними за мен бяха други две ситуации от мача с испанците - бавенето на играта на Лено в края на мача, при резултат 2:1, както и двете смени на Вилиян и Елнени в 94-тата минута. В такива моменти всеки един фен, вярвам, че остава с меко казано зяпнала уста, потъвайки в размисли и страсти. Микел “направи” много през последните месеци, с което силно да ни кара да се усъмним в дългосрочния му проект и само, и единствено от него зависи да покаже дали може да измъкне някоя карта от ръкава си и да спаси сезона.
За завършек на днешния си анализ, ще ви оставя с едно мото, което този сезон силно обрисува представянето на отбора - “Най-големият съперник на Арсенал е… Арсенал”.
И не, не говоря за Ф.К. Арсенал в гр.Тула (Русия). Визирам точно нашият си, любим Арсенал Лондон. Изгубих бройката на куршумите, с които се застрелвахме в крака през тази година. Та не бяха грешките на Себайос срещу Бенфика, Олимпиакос и Виляреал, та не бяха нескопосаните изяви в защита, а напоследък и зачестилите индивидуални грешки на Лено. Много бих искал да разбера дали наистина толкова си можем или проблемите се крият и някъде извън терена (трансферна политика, ментална настройка, ръководство и т.н.). Лично мен, никой не може да ме убеди, че наборът от около 25-30 футболисти, които са картотекирани за различните турнири, са на ниво 8-11 място в Англия. Силно вярвам, че този отбор може много повече, но му трябват лидери, трябва му постоянство и не на последно място - себераздаване.
Picture sources:
www.football.london
www.teamtalk.com
www.footbal365.com
www.managingmadrid.com
