Краят на един сезон като в приказките

Отмина поредният сезон от Висшата лига, който този път беше различен за феновете на Арсенал. Различен с това, че за първи път от много години създаде очаквания, а още повече – върна във феновете онази позабравена тръпка и наслада от играта, когато се бориш за нещо стойностно, а не просто за място в Европейските клубни турнири.

И кой каквото и да мисли и да казва, Арсенал определено изпревари развитието си, след като в сезон с цел да се класира в Топ 4, отборът едва не спечели титлата. Сезонът беше наистина специален, като една приказна история за грозното пате, което се превръща в лебед... Но ние няма да си говорим за птици, защото във футболно отношение не ги харесваме, още повече пък и те нас!

Специалното на изминалата кампания беше в това, че колкото и изстрадалият и забравил тръпката от успехите фен на Арсенал да не вярваше до последно или най-вече да не смееше да повярва, че отборът има шанс за титла, момчетата на терена играеха толкова успешно, че вече в края на март накараха феновете да повярват... Или поне някои от нас, че може и да успеят!

След страхотни категорични победи над отбори, срещу които никой не е подозирал, че могат да се вземат всички точки с лекота и специални мачове като няколко победи с голове в добавеното време срещу Манчестър Юнайтед и магическите обрати срещу Астън Вила и най-вече този срещу Борнемут, добавяха още повече вяра в непосилното и още повече в това, че този сезон звездите са наредени в полза на Арсенал!

Красноречив пример за това колко специален беше този сезон е и безспорния факт, че събиранията за гледане на мачове в клоновете на българския фен клуб значително започнаха да набират популярност, интересът към членство в ASCB се увеличи и на мащабно ниво търсенето на билети за мачове на отбора започна да граничи с истерия на моменти.

Такъв беше момента с последния мач за сезона, за който все повече фенове на отбора започнаха да вярват, че може да бъде много специален. Толкова специален, че препродажбата на билети беше достигнала до пет цифрена сума. Е, така и аз като много други фенове се бях зарекъл още в края на март, че ако нещо ще се случва този сезон, аз просто искам да бъда там, дори и без билет, но някъде наоколо покрай стадиона, за да усетя тази първичната искрена еуфория! Интересното, че дори и изненадващо за мен беше, че от Арсенал отпуснаха цели 4 билета за този мач на нашия фен клуб, които за мач с такъв огромен залог, предвид все още шансовете за титла, в моите очи си беше огромно постижение и успех на родния ни фен клуб. Разбира се, за тези 4 билета имаше над 30 желаещи, сред които и аз, но продължавах да твърдя, че просто искам да съм там, тъй като не вярвах, че ще се намери билет и за мен. Всъщност вярвах, че единственият шанс да се намери билет за мача е ако дотогава Арсенал загубят всякакви шансове в борбата за титлата, но честно казано, предпочитах да не се намира билет, само и само отбора да постигне този така желан от всичките му фенове успех!

И така, до края на сезона на всеки фен му е пределно ясно какво се случи и за съжаление приказката нямаше щастлива развръзка, но все пак бях там, вече имах и билет благодарение на фен клуба в България, както и всички останали, които бяха решили, че въпреки всичко ще са там! Това, което всъщност искам да разкажа е за самото изживяване преди и след мача на един фен, който не е ходил на много мачове на любимия си отбор, но пък за сметка на това му се получава да присъства на специални такива, включително и на Хайбъри!

Въпреки че мачът започваше в късния следобед на неделния ден в 16:30 ч. английско време, денят си беше посветен на футболните емоции още от преди обяд, което си личеше по улиците, особено колкото повече се приближаваш до Финсбъри парк, където вече преобладаваше множеството с червени тениски – някои вървейки, а други стоейки на групички по тесните тротоари или пред входовете на местните пъбове. Дори при разминаването ми с една от групичките имаше лека закачка със случайно преминаващ пешеходец, който изглеждайки искрено попита едно момче с фланелка на Арсенал:

-Ти фен на Арсенал ли си?

-Не, той е фен на Челси? – шеговито отговори друг младеж от групичката.

Този ми престой в Лондон се отличаваше значително от предишните ми скромни две посещения, когато основно разглеждахме забележителности в центъра на града. Този път още с пристигането направих една бърза разходка около Биг Бен, Уестминстърското абадство и Бъкингамския дворец, съчетано с разходка в близкия парк. Разбира се в последствие се отправихме до Емиратс, за да разгледаме фен магазина, в който за първи път абсолютно нищо не ми хареса, въпреки че в този ден беше официалното промотиране на новия екип, но аз така или иначе търсех нещо различно. Та както споменах този ми престой се отличаваше от останалите с това, че основно бях в района на Северен и Североизточен Лондон, с едно кратко, но много вкусно отклонение до далечен Източен Лондон, за да се видим със стар приятел от фен клуба, един от първите с които съм се запознавал още през началните години на съществуване на нашата организация.

По време на тридневния си престой отседнах при моя племенник, който учи в Лондон и живее на квартира с две момчета англичани, фенове на Челси. Държа да отбележа, че без да се намесвам в правото му на избор, племенникът ми е също фен на Арсенал... Е, вероятно съм му повлиял след като го водих на няколко събирания на фен клуба още като хлапе, но в крайна сметка избора си беше негов.

Квартирата им се намира в много любопитна част на Североизточен Лондон, който е пълен с преобладаващо население от ортодоксални евреи, облечени по идентично сходен начин, а мъжете носеха много особени шапки, които по-скоро приличаха на огромни гнезда на главите им. Беше ми изключително интересно да ги наблюдавам как кръстосваха улиците като зомбирани и изглеждайки по почти еднакъв начин. Още по-интересното е, че спазват определени ограничения и примерно в някой ден от седмицата не пипали никакви електроуреди или се придвижват само пеша. Така се стига до забавни истории като тази, която моят племенник ми разказа, че непознат човек го е спрял на улицата с молба да отиде в неговия дом, за да му пусне бойлера, тъй като на него му е било забранено. Друга още по-забавна история се е случила на един от неговите съквартиранти, който е бил умоляван да отиде до къщата на непознат, за да му пусне Netflix, защото човека така се приспивал. Колко причудливи са религиозните порядки само, но пък е интересно човек да се обогатява с такива истории.


Ето и един папарашки кадър на човек с причудливите им шапки

В деня преди мача се видях с други мои роднини в Лондон, които пък се оказа, че живеят сравнително близо до Емиратс. На въпроса къде бих искал да отида, отговорих, че предпочитам да видя нещо ново и различно от стандартните забележителности в града. Така се озовахме на една приятна поляна в подножието на „Александра Палас“, стара внушителна постройка, предназначена за културни и спортни инициативи. В същия ден имаше и музикален фест и съм почти сигурен, че един от изпълнителите е близък роднина на Боб Марли.


Александра Палас и последователите на Боб Марли
 

От най-високата точка пред входа на сградата се откриваше внушителна гледка към Северен Лондон, дори се виждаше и стадиона на съседите от Тотнъм. След приятната разходка се отправих към квартирата, където момчетата се бяха заредили пред телевизора да стискат палци на Борусия Дортмунд в последния им и оказал се неуспешен опит за титла през този сезон, а след това и на Лутън във финалния плейоф за промоция във Висшата лига. В такива моменти се замислям, че ако подобно нещо като с Дортмунд се случи на Арсенал, сигурно няма да го преживея, а пък аз се оплаквам, че трудно издържам драматични мачове през сезона като този с Борнемут, пък и после с Ливърпул.

Преди да разкажа следващата история, няма как да не спомена ролята на социалните мрежи. След една споделена снимка в петък вечер и вече в събота сутрин бях залят от съобщения от хора, които живеят в Лондон, че дори и от едно момче от Перу, с което се запознахме в София по време на негова специализация в България. Така разбрах, че и той е в Лондон за мача и все пак, макар и за кратко, успяхме да се видим на тръгване от стадиона. По същия начин преди години, благодарение на социалните мрежи се видях с едно момиче в Бедфорд, с което се познаваме от времето, в което все още се събирахме да гледаме мачове в Мърфис в София, а аз въобще не подозирах, че тя вече живее там. Другата интересна среща беше с едно от търновските момчета, който от няколко години живее в Лондон. Чухме се, покани ни на гости с думите: „Айде идвайте, ще запаля барбекюто в двора, ще изпека ребърца. Имам и домашна ракия с билки от баща ми, която я изкарвам само при специални поводи! Айде, казвай колко хора сте и какво да взема за пиене? Бира, водка, уиски?“


Снимката, която ни издаде местоположението и благодарение на която се видяхме с повече хора

Е, как да откажеш на такава покана! Трябва да отбележа, че Дидо е от онзи тип първични и натурални хора, който се раздава до край и влага сърце и душа за хората около себе си! Или поне за тези, които харесва. Е, такова посрещане ни спретна, че наистина се почувствахме като специални гости! Благодаря ти за всичко, Дидо! Много голям човек си!!!

Заслужаваше си дългата разходка до не особено приветливия квартал в Източен Лондон, някъде близо до стадиона на Уест Хям, където въпреки уютно изглеждащите къщички, му се носи слава на неприятно за живеене място, най-вече заради преобладаващите проблемни живущи там. То само кратка разходка по улицата създава лошо впечатление с миризмата на кисело като на отдавна разлята бира и разбира се извиканите линейка и полицейски автомобил пред една от къщичките, на които се натъкнахме. И все пак в дома на приятел беше толкова уютно с вкусна храна, звуците на Радио 1 Рок и сладките приказки за Iron Maiden и големия Рони Джеймс Дио, че неусетно отминаха няколко часа и си стана време да се прибираме. Като споменах Iron Maiden, честит европейски трофей на „Чуковете“!!! Дано сме успели да договорим Деклан Райс с това си посещение в Източен Лондон. А между другото не знам дали ви е правило впечатление, но аз имах чувството, че в Лондон не се стъмва. Мръква, но не е така тъмно, както поне аз помня какви нощи на непрогледен мрак имаме тук, дори и през лятото. Не, че не става тъмно, но някъде след 10 вечерта е все още светло и малко след 4 сутрин пак става светло. Като се замисля, горките скандинавци! Поне най-добрият от тях е при нас!


Уникалното посрещане по нашенски, което ни спретна Дидо!

Дойде време за деня на мача и нови приключения! Първото ми приключение беше свързано с това, че племенникът ми трябваше да бъде на работа тази нощ, а пък аз рано-рано имах полет от Лутън обратно към България. Така раницата ми се оказа проблем, защото нямаше как да вляза с нея на стадиона. Следваше близо час разходка с автобус из улиците на Северен Лондон, за да оставя раницата си при други мои роднини, на които съм благодарен, че ме приютиха и през последните ми няколко часа престой преди да се отправя на още по-дълго пътешествие към летището в Лутън!

Малко се заблудих от еднакво изглеждащите пресечки и къщи къде точно трябва да стигна, но благодарение на Citymapper, приложение, което ме впечатли, че ми показва местоположението и в offline режим, успех да стигна, където трябва. Та за тези, които тепърва им предстои да посетят Лондон, горещо го препоръчвам! Между другото съвременните навигации в телефона дотолкова са ни разглезили, че рядко обръщаме внимание къде точно отиваме, освен ако самата навигация не ни заблуди, както и мен в началото ме заведе на съвсем друг адрес. Навигацията ни лишава от една приключенска част да се ориентираш по карта и да общуваш с хората, които да те ориентират за къде си тръгнал. Точно в такова приключение се вкарах като тръгнах да търся от непозната за мен страна първо Емиратс, после стария Хайбъри, който да ми бъде ориентир за Bank of friendship pub, където вече се бяха събрали повечето представители на нашия фен клуб.

Още в автобуса видях възрастна жена с бадж на Арсенал, към която се отправих уверено, че няма как да не знае къде се намира този прословут за феновете пъб... Или може би не чак толкова прословут?

-Еxcuse me, do you know where it is Bank of friendship pub?

Това беше въпросът, на който получих отрицателен отговор.

-Ок, Gunners pub?

Пак не получих отговор! Помислих си, добре, жената явно е възрастна и не ходи по пъбове или просто е само служител, без да е привърженик! Но как е възможно това въобще!!! Веднага се ориентирах към добре облечен младеж също с бадж пак със същия въпрос и след като и той не успя да ме разбере за какво питам започнах да се съмнявам, че аз нещо не се изразявам правилно. Е, поне младежа ме ориентира откъде да стигна до Емиратс, като централния площад с топовете пред магазина се оказа съвсем близо от спирката на автобуса.

Следваше отново същия въпрос към човек с жълта жилетка, който беше част от отговарящите за движението на автомобилите по улиците. Отново не получих разбиране, а и такова описание ми даде как да стигна до Хайбъри, че ми се стори някак много заобиколно и неориентиращо. По пътя попитах едни младежи, които бяха за първи път там и след това една възрастна двойка, които пък на въпроса накъде е Хайбъри, ми отговориха, че всичко това наоколо е Хайбъри, та трябваше да уточнявам, че става въпрос за стария стадион. И все пак реших да се придържам по близка до Емиратс улица, докато не стигнах отново до хора с жълти жилетки, но този път грижещи се за пропускателния режим към стадиона. На въпрос за къде е пъба ме попитаха пари ли искам да тегля! Вече бях убеден, че аз нещо не се изразявам правилно. Един от тях, сравнително възрастен нисък и набит или направо кръгъл чичко с бирено шкембе, явно усетил източно-европейския ми акцент на въпроса накъде е стария Хайбъри, ме попита откъде съм и като му казах от България ми каза:

-Хайбъри е много далеко!

Знаех, че не е далеч, но на свой ред реших аз да го попитам откъде е. Оказа се, че е от Босна, но докато аз му се радвах той не изглеждаше да има желание да продължаваме да си говорим. Междувременно се появиха две млади момчета със същия въпрос, чичкото от Босна само ме посочи и им каза:

-Ето, и той е за Хайбъри!

Опитвайки се да насоча момчетата видях на ъгъла на пресечката Ian Wright House, която ми беше прекрасен ориентир, защото си спомням, че при първото посещение на привърженици от българския фен клуб тук се разходихме от Хайбъри до още строящият се тогава нов стадион и съвсем случайно попаднахме на тази къща, на която всички се впечатлихме и се наредихме за снимки пред нея. Е, вече бях сигурен, че Хайбъри не е толкова далеч, колкото казваше сърдития чичко от Босна с интонация като Дон Корлеоне от Кръстника! Знам ли, може би в Босна представата за разстояние е различна!

Поведох момчетата по улицата като уверено им казвах, че Хайбъри е ето натам, но само трябва да не пропуснем пресечката, в която да завием наляво. По пътя ги питах откъде са, оказа се, че са от Чехия и са за първи път на мач. Не помнеха мачовете на отбора на Хайбъри и твърдяха, че в Чехия няма официален фен клуб на Арсенал, което ми се стори странно. Като им казах, че преди вече близо 20 години бях на мач на Хайбъри се засмяха и ми отговориха, че тогава още не са знаели какво е това футбол. Явно са били прекалено малки! Помислих си, баси, колко съм дърт! Минали са 20 години оттогава!!! Дори ми е трудно да го асимилирам.


Най-добрият ми ориентир до Хайбъри!

Ето, че стигнахме и до Хайбъри, младите чехи, които бяха идвали и до София и много им е харесало, останаха доволнo да се снимат покрай запазената фасада, а аз им пожелах успех и вече смело крачех към този прословут пъб! Най-накрая, може би с около два часа по-късно от първоначалната уговорка стигнах до мястото, на което вече се бяха събрали повечето български фенове, дошли специално за мача и тези от тях, живеещи в Англия, с които специално имахме уговорка да се видим по-рано.

След няколко бири и сладки приказки си стана време да се отправим към стадиона. И ето, 17 години по-късно отново вървя по тази улица към Nord bank на Хайбъри, с разликата, че местата този път не са ни там, а на другия, по-съвременен и голям стадион. Имам специално отношение към Хайбъри, както предполагам и повечето Old school фенове и по тази причина едва сега след толкова години реших най-после да стъпя и на Емиратс. Хайбъри беше магическо място със специален дух и атмосфера и една особена близка връзка между играчите и публиката. Е, радвам се, че през този сезон се забелязва как подобна атмосфера започва да се създава, дори вече е създадена и на Емиратс. Определено екипа на Артета не мисли единствено за чисто футболните неща на терена, а се грижи как да подобри и атмосферата на стадиона, с което успяват да постигнат много впечатляващ резултат.


Улицата, от която се вижда Nord Bank на Хайбъри и част от групата български фенове


Снимки на българските фенове пред Емиратс и случайно преминаващи фенове, които явно много искаха да са част от нас

Както преди 17 години на Хайбъри, когато всъщност се оказа, че видяхме на живо последния гол на Бергкамп за Арсенал, а и самият ден беше посветен на него, този ден също беше специален за феновете на Арсенал и за отбора, не само защото беше последния мач от един невероятен сезон, в който от очаквания за борба за Топ 4, в крайна сметка дори ни остави горчив привкус, че не сме успели да спечелим титлата, а защото всички знаеха, че това е последният мач на Гранит Джака за клуба! Е, явно ми е писано да присъствам на специални мачове, още повече, че Джака също вкара, дори два пъти, че дори имаше и скандален пропуск, при който ако беше по-прецизен, щеше да запише исторически хеттрик в последния си мач за отбора.


След втория си гол Джака отиде да поздрави треньорския щаб

Не, че Бергкамп и Джака могат да бъдат сравнявани, но специалното в този мач беше, че целият стадион скандираше името на Джака, дори имаше и кратки призиви от трибуните да остане, а всички знаем колко противоречиви бяха отношенията му с публиката в един момент, когато дори му беше отнета капитанската лента, беше изпаднал в немилост, но през този сезон се завърна като един от героите и основни виновници за доброто представяне на отбора. Именно това е ценното, че от ненавиждан, отново си върна доверието на феновете и беше изпратен подобаващо с овации. За самия мач няма какво да кажа, защото всички знаете как завърши, но няма как да не спомена още един трогателен момент, когато след края на мача целият отбор, че дори и всичките формации (детско-юношеска, младежка и дамска) излязоха да поздравят феновете с почетна обиколка на стадиона, а когато дадоха думата на Артета, той едва започна да говори от безспирните скандирания към него!


Почетната обиколна на отбора и щастливите ни физиономии с племенника ми


Част от българските фенове на стадиона, с които бяхме сравнително на близко разстояние и стюардката, която първоначално не ни пускаше до тях, но после каза: „Щом са ви приятели, отивайте“

И този емоционален ден премина като кратък миг и тъй като българските фенове бяхме пръснати на различни места, преди да влезем се разбрахме да се чакаме до статуята на Тони Адамс след края на мача. Там успяхме за кратко да се видим с нашия приятел Хуан от Перу, след което се запътихме към малкия, но уютен пъб Arsenal Supporters Club. Почти съм сигурен, че по пътя се разминахме с по-възрастен близък роднина на Тросар, още повече, че едно от нашите момчета в момента на разминаването отбеляза:

-Ето го Тросар!

Признавам си, че буквално ми взе думите от устата.

Пред Arsenal Supporters Club успяхме да си направим снимка и с Фримпонг, който аз никога нямаше да позная, ако не бяха другите момчета, още повече, че доста се е налял откакто приключи с активната си спортна кариера. Дори момчето, което беше с него и ни направи снимката приличаше повече на него с прическа на плитки и с по-спортна фигура, но в момента, в който взе телефона да ни снима се осъзнах, че не е той.

Завършихме днешното приключение на по бира в Gunners pub, където времето отлетя също толкова неусетно и аз трябваше да тръгвам, защото все пак бях на гости и не исках любезните ми домакини да ме чакат, а и ме очакваше дълго пътуване рано сутринта до летището в Лутън. Вече наближаваше 22:00ч., а както споменах, в Лондон не се стъмва толкова бързо и създава илюзията, че все още е рано. Отправих се към автобусната спирка, където имаше 15-тина крякащи лелки от азиатски произход. Те питаха шофьора на всеки минаващ автобус докъде могат да стигнат с него. Тайничко се надявах да не са за същия автобус, който аз чаках, но уви! Представете си колко време се качваха всичките тези 15 от първата врата на автобуса, всяка чекираща се поотделно до шофьорската кабина, а шумът, който създаваха от едновременното говорене е невъобразим! Опитах се да си представя какво ли щеше да е в градския транспорт в София ако всички пътуващи трябва да се качват от вратата до шофьора и да се чекират един по един. Като се загледах лелките не бяха типичните азиатки от Китай, Япония или Корея, тъй като имаха залепени червени точки на челата си. Още по-интересното беше, че под връхните си дрехи се забелязваха еднотипни облекла, тип готварска куртка с копчета по диагонал, и още по-интересно, с емблемата на Арсенал. Не се сдържах да не ги питам на мач ли са били. Две от тях ми отговориха плахо с да, след което последва логичния въпрос:

-Where are you from?

-Nepal!

Този път ми отговори само една от тях. Съжалявам, че не си направих снимка с тях, но след като бяха видимо смутени от любопитството ми, реших да не им досаждам повече. Определено се впечатлих на футболния интерес в Непал, че чак 15 лелки са дошли специално да гледат мач на Арсенал. Оказа се, че в Непал имат добре развит фен клуб, въпреки че е създаден няколко години след нашия! А и си имат специални, явно традиционни за тяхната култура облекла, брандирани с емблемата на клуба. Много ме впечатлиха!

Причината да напиша този текст не е самото посещение на мача, а за цялостното приключение и емоции, които ми донесе преживяването преди и след мача, обогатявайки ме с различни интересни случки, срещи и  разговори.

Благодаря на момчетата и момичетата от фен клуба, без които всичкото това забавно приключение нямаше да бъде възможно. Благодаря им за това, че буквално до последния момент положиха усилия всички желаещи от фен клуба, които бяха там, да присъстват на мача. Благодаря и на хората от нашия фен клуб, които живеят наблизо и които винаги са готови да ни съдействат и да ни помогнат, а и винаги е удоволствие да се видим, защото не ни се случва често.

Благодаря на ASCB, че ме направи част от края на приказката на един уникален сезон! И до нови срещи с Арсенал през следващия!

Автор: Петко Александров