Jump to content
  • Днес се навършват точно 15 години от последния гол на Денис Бергкамп за Арсенал в един специален ден на Хайбъри в Лондон. 15 април е и един много специален ден за фен клуба на Арсенал в България по няколко причини, които ще разберете ако имате търпението да стигнете до края на тези редове.

    Пролетта на 2006 г. българският фен клуб имаше възможност за първи път да посети организирано мач на Арсенал на Хайбъри и то само месец преди уникалното съоръжение да остане завинаги във футболната история. Едва ли има нужда да ви обяснявам колко неописуемо е вълнението, когато ти се обадят по телефона с въпроса: „Арсенал ни дават билети за домакинството на Уест Бромич, искаш ли да ходиш на мач в Лондон?”. Това е едно от малкото светкавични решения в живота ми, без ни най-малко да се замисля как ще се случи! А си нямате на представа колко сложно беше посещението на Острова през тези години.

    Дааа, тръгваме!!! Една от мечтите ми беше на път да се осъществи и няколко месеца по-рано вече нямах търпение. Но, за да отидем до Лондон, дори само за няколко дни, трябваше да изпълним куп изисквания. Кандидатстване за виза, явяване на интервю в английското посолство за одобрение, разполагане с лична банкова сметка с не малка сума в нея и не на последно място липсата на така достъпните сега нискотарифни полети някак отдалечаваха реализирането на така желаната мечта за един неработещ студент.

    Тук е момента да благодаря на моите родители, които направиха всичко възможно да осъществят желанието на своето дете. Всичката тази наглед сложна организация завърши успешно, благодарение на усърдието на организаторите на целия този процес, за да се окажем група от седем човека на летището в очакване на първия ми полет в живота. Допреди този ден никога не се бях отделял от твърда почва под краката, с изключение на преходи по вода, заради което някак естествено ми беше малко притеснено.

    Бяхме подготвили и специален подарък – сувенир черешово топче, който се превърна в традиционен трофей за избрания от нас футболист на сезона. Като официален фен клуб имахме правото да изберем играч на сезона според нас и да му връчим подарък от наше име. Дали случайно или не, бяхме избрали Денис за номер едно през този сезон.

    Разбира се, не всичко мина нормално, тъй като митническите власти решиха, че черешовото топче е опасно за пренасяне като ръчен багаж и набързо го сложихме в една рекламна торбичка на единствения ни тогава авиационен оператор, а междувременно едно от момчетата реши да си остави батериите за фотоапарата в същата тази торбичка. Този досаден детайл е основа на една история, която ще ви разкажа накрая.

    Естествено при пристигането в Лондон нямаше и следа от торбичката с топчето и батериите, след като се оказа, че не са ги качили на нашия полет. Е, това не успя да ни помрачи настроението, защото вече бяхме на английска територия и се намирахме съвсем близо до мечтания момент да видим на живо всичко, което досега сме гледали само по телевизията. Оставихме адрес, на който да изпратят нашия подарък за Денис и се отправихме на разходка из Лондон.

    Интересното е, че като за първи път летенето със самолет ми се стори някак много кратко и безболезнено. За сметка на това така се бях стъписал на митническата проверка на летището вече на английска земя, че явно изглеждах подозрително. Някак тези униформени с кучета ми изглеждаха много респектиращо и имах постоянното усещане, че ще открият нещо нередно в моето посещение и ще ме върнат обратно. Толкова  се бях притеснил, че когато ме попитаха каква е целта на посещението ми, в опита ми да обясня с гордост, че ще ходя на мач така се овъртолих, че веднъж казах today, а после tomorrow. Това предизвика съмнение в проверяващия, който ме погледна изпитателно и ме попита: „today or tomorrow?”. Този път отговорих утвърдително, че става въпрос за утре с неловка усмивка, което провокира усмивки и по ледените изражения на митническите служители и вече с облекчение преминах официално на английска земя!

    И така прекарахме деня в разходки из Лондон преди да се отправим към Хайбъри. С изненада установих, че станцията на метрото, на която трябваше да слезем, за да стигнем до стадиона също се казва Арсенал. В дългия тунел към изхода от метростанцията по стените имаше снимки и рисунки от исторически моменти на отбора. Още по впечатляващо беше тихия квартал и тесните уютни улички по пътя към стадиона, който е така умело разположен между жилищните къщи, че ако не знаеш къде се намира, човек може да го подмине без да го забележи. Уникално постижение на инженерната мисъл да разположиш цял стадион между жилищни сгради по такъв начин, че да не изглежда натрапчиво и да не се отличава по никакъв начин от визията на наглед спокойния жилищен квартал. Най-издайническа е красивата фасада на централната трибуна на стадиона, която предизвика радостни възгласи и въздишки в момента, в който се изправи пред нас с цялото си историческо величие.

     image.thumb.png.1c6e51635ab50caa70a5b98510d5a94f.pngimage.thumb.png.1ebcf696f777ffec3f3918abc4e33a95.png

    image.thumb.png.e2d8ca94a93c6800fe819619acabb3c9.pngimage.thumb.png.bcc9971983bcb7248d8a2b1d567bba5b.png

    image.thumb.png.2306ecf4220eed85b6f603d139e9e1bd.pngimage.thumb.png.ef913e9023976639dc6c1d84cbe2d68f.png

    image.thumb.png.df9c81fac326871705f2419cac1a8cc0.pngimage.thumb.png.aee9cc30a0e35702b17a12dc9809e12c.png

    Снимки и рисунки от тунела на метростанция Арсенал, които вече не могат да бъдат забелязани на това място

    Не знам как да ви обясня, че бяхме подвластни на поредица от събития свързани с любимия отбор, които ни се случват за първи път. В първия ден от посещението на Хайбъри трябваше да си вземем билетите за утрешния мач и естествено бяхме планирали тур на стадиона и посещение на фен магазина. По отношение на фен магазина този на Хайбъри беше толкова неугледен в сравнение с фен магазина, който сега се намира на Емирейтс, че човек в него можеше да се почувства като в квартална книжарница или в магазин за дрехи втора употреба. Това сравнение го правя като поредното доказателство колко се комерсиализира клуба през последните години. Е, този неугледен фен шоп беше като магазин за дамски чанти, обувки и бижута едновременно за една жена в нашите очи. А пък колко много се радвахме на билетите, вероятно отстрани сме изглеждали като деца от 80-те, които за първи път получават шоколадово яйце. Още по-вълнуващо стана, когато стъпихме на свещения Хайбъри. Колко много величие лъхаше от това място. А като стъпихме на трибуните и пред нас се разкри като снимка на картичка или картинка за desktop прекрасно поддържания терен и трибуните във всички посоки и срещу нас, разбира се, легендарният Clock end. Едно от нещата, което като го видиш и няма начин да не познаеш откъде е. Наистина всичко ми изглеждаше все ядно някой беше разпънал фототапет пред очите ми, но пък усещахме аромата на прясно окосена трева и можехме да се докоснем до всичко около нас и да се пощипваме от време на време, за да се уверим, че всичко това е реално.

     image.thumb.png.5b3d3ef5d5f0c08b01df346819699bd5.pngimage.thumb.png.a957ae2d57f79895e85e6e8061c4cb62.png

    Една от ценните хартийки, благодарение на които щяхме да стъпим на Хайбъри

    image.thumb.png.3bcfc6c8a681da8f8a6db49e35833ea1.pngimage.thumb.png.96932ba4636e5bab3f846220438b44a1.png

    Хайбъри от различни гледни точки

    image.thumb.png.764f92504a51b1272424dfc52abaed5d.pngimage.thumb.png.c8559bd43d5d1b36b9972140f9d9a7e5.png

    Програмата за предстоящите три много важни мачове

    image.thumb.png.93c698c8d9d96486493d64b4f030fa42.pngimage.thumb.png.91c933a3e03d97c314032441202af1bb.png

    Изглед към North bank от улицата, на ъгъла на която се намира The Gunners Pub

    Разликата между ден без мач и ден с мач е колосална! В деня на мача уличките на тихия и спокоен квартал бяха препълнени от хора с бяло-червени тениски, знамена и шалове, сякаш имаше някакъв местен празник или карнавал. И, да! В Англия ходенето на мач си е празник, че за някои дори семеен ритуал, както е ходенето на църква. Празничната картинка се допълваше от шатри и сергии, разпънати от двете страни на основната улица, която водеше към Хайбъри, на които можеше да си намерите всякакви вехтории и сувенири на Арсенал от табели с името на стадиона, до снимки с автографи, тениски, шалове и значки. Любопитното беше, че сред значките, които бяха на всякакви отбори, забелязахме такива и на български тимове. Изобщо обстановката наподобяваше малко сергиите на битака или на селските събори, само където липсваше ароматът на кебапчета и продавачите на захарен памук и пуканки.

     image.thumb.png.fb4a9706d4e35c4d86c250beb6800a0c.png

    Една от сергиите на улицата пред стадиона

    Някак измежду бяло-червеното море от фенове се забелязваха и други цветове, които не бяха типични за отбора. Привърженици на Уест Бром се разхождаха необезпокоявано между феновете на Арсенал. Гледка, която нямаше как да забележим ако срещата беше в някоя характерна с по-темпераментни фенове държава, примерно на Балканите, в Италия, в Латинска Америка или ако феновете бяха на Тотнъм. Като забелязахме едно симпатично възрастно семейство във всички ни се породи желание да се снимаме с тях, което беше посрещнато с охота от възрастната дама, а сърдитият белобрад чичко, който неизбежно оприличихме на Дядо Коледа някак по-скоро шеговито демонстрира, че не желае да се снима с нас.

    Докато се наслаждавахме на препълнената улица около стадиона със споделящи футболните ни пристрастия хора, все пак никога не бяхме виждали толкова много фенове на Арсенал на едно място преди, пред централната трибуна настана някаква суматоха и хората се скупчиха около главния вход. Явно ставаше нещо интересно. Оказа се, че току що беше пристигнал клубния автобус и ние веднага също се втурнахме натам. Поредният незабравим момент за нас беше това, че виждахме любимците си от екрана само на няколко метра разстояние.

     image.thumb.png.cc6f01f584bb86a909b67100783e1096.pngimage.thumb.png.9152eee916e956b589c3210ca8a42b8a.png

    Футболистите на Арсенал на влизане през централния вход на Хайбъри

    Разбира се, преди да посетим трибуните се отправихме към The Gunners pub, който се намира на ъгъла на една пресечка в дъното на улицата, която открива гледка към North bank. Естествено и тук попаднахме на българска следа, след като един от охранителите на пъба се оказа българин и само като чу родната реч ни приветства и може би по-топло посрещане нямаше да получим на друго място във футболен пъб. Освен, че денят беше специален с това, че ще гледаме любимия си отбор на живо в един от последните мачове на любимия ни стадион, се оказа, че денят е посветен на Денис Бергкамп. Специално по този повод имаше група холандски фенове, които типично в техен стил бяха облечени изцяло в оранжево, общо взето с кой каквото е намерил. От тениски, до работни гащеризони, а дори един от тях явно не намерил друго решение, беше наметнал просто един оранжев халат. Още по-приятна беше изненадата, когато на влизане в стадиона ни раздаваха оранжеви тениски с инициали DB10, специално заради това, че денят е посветен на един от блестящите ни футболисти за времето си.

     image.thumb.png.b9847dfd563ac9c9efbaf0215bf1c7ee.pngimage.thumb.png.fc2ad4e4ccad5877793973fab0b0c1af.png

    image.thumb.png.8f70eaae194cbd0deaaabc4d386d9531.pngimage.thumb.png.d26d0f9ab1fff89cba6d6ed741ec4842.png

    Кадри от The Gunners Pub

    image.thumb.png.8913db1c7ab1ae2dddec4f07a774257f.pngimage.thumb.png.247c6271b703bc79a3ab0f3cbc7285aa.png

    Холандските фенове, които бяха дошли специално за деня на Бергкамп

    Ех, като се сетя колко ми беше всичко като в някакъв сън и възприемах нещата сякаш това, че сме там е най-нормалното нещо на света и всеки уикенд съм на това място. Сега с течение на годините все повече осъзнавам колко ценно беше това посещение. Няма да забравя думите на единственото момиче, което беше заедно с нас, когато пристъпвахме по стъпалата в тунела към сектора: „Ние сме на Хайбъри, човече! Можеш ли да осъзнаеш това?“. Ами, не! Не можех да го осъзная. Бях толкова опиянен от емоциите, че всичко ми беше като на филмова лента. В този момент, пристъпвайки към трибуната се чувствах може би както се чувстват футболистите преди да излязат от тунела на терена, знаейки, че всички очакват тях, с тази разлика, че нас никой не ни очакваше, но в всяка крачка напред все повече се чуваха фенските възгласи.

    image.thumb.png.ac318396183dd469f28adb5c05167ca8.pngimage.thumb.png.dfa619e5222e35d1094dda922ff5cc20.png

    Хайбъри отвътре и на трибуните

    Уау! Теренът изглеждаше толкова близо, бяхме на десетина реда от него, а знаете специфичното на английските стадиони, че няма писта и контакта на футболистите с феновете е буквално на ръка разстояние. Хайбъри беше още по-впечатляващ в това отношение. Знаете как по телевизията стадионът изглеждаше някак по-малък от останалите стадиони и това носеше допълнителен уют на това място. Публиката се чувстваше близка с играчите и играчите сякаш повече усещаха емоциите на публиката.

    Докато си направим по няколко снимки, гордо позиращи с българското знаме с надпис Арсенал България на North bank футболистите излязоха за загрявка. На близката до нас врата се появи Йенс Леман….леле, изглеждаше толкова близо…..и толкова внушително висок, въпреки че отстъпва с няколко сантиметра на повечето вратари, които са пазили за Арсенал. Всъщност, всички изглеждаха внушително величествени, все едно са някакви божества. Анри и на екран си изглежда уникален атлет, а на живо разликата е по скоро, че с Пирес имаха и някаква елегантност в начина, по който се придвижваха. И, да! Това внушително излъчване не беше случайно. Повечето футболисти от този състав бяха част от Непобедимите, а няколко седмици по-късно играха финал за Шампионска лига и то със стил - без загуба през сезона и без допуснат гол в елиминационната фаза срещу носители на трофея като Реал Мадрид и Ювентус! Самото им поведение, дори на загрявката, излъчваше авторитет и с това може би респектираха противниците си.

    image.thumb.png.e2f7d33f3c52b1a1c54e8928d9deb1f4.pngimage.thumb.png.f7ecea4db0eba6470963ff638028036a.png

    image.thumb.png.7a5b280590432a6ca4b6352736ab187d.png

    Загрявката преди началото на мача

    Двубоят започна, вълнението ни не стихваше и най-странното от всичко беше, че всички седнаха на удобните меки седалки и притаиха дъх. От време на време се чуваха откъслечни възгласи, а на нас като новобранци, няколко пъти идваха стюарди да ни правят забележки, че ставаме от седалките!!! What the fuuck??!! Ние на мач ли сме или какво? Беше толкова разочароващо! Дори идваха да ни питат какво пише на знамето и ни помолиха да не го разпъваме!! Представяте ли си? Дали пък не го разпънахме няколко пъти, когато имаше голови ситуации и хората наскачваха. Понеже седалките бяха сгъваеми, меки с дунапрен и кожено покритие, по подобие на тези в театрите, при всяка една атака на Арсенал се чуваше един тропот, както правим по нашите стадиони с крака по земята при мексиканска вълна. Е, този тропот не беше съзнателен, тъй като се получаваше, когато хората ставаха в очакване на завършек на атаката и седалките се сгъваха ритмично след всяко едно подобно рязко ставане. Идвайки постепенно от далечината този шум беше някак вълнуващ, но пък нямаше мексиканска вълна, а по скоро вълна от ставащи хора. Интересно беше да се наблюдава.

    Редките случаи, когато по трибуните скандираха, първоначално не можех да различа какво точно пеят, а то всъщност беше „Red army, red army”. И все пак да не забравяме, че беше Dennis Bergkamp day. Стадионът почти изцяло беше придобил оранжев отенък, благодарение на оранжевите тениски, които раздаваха на влизане и повечето фенове бяха облечени с тях. Много приятна обстановка за фен на Арсенал и „Лалетата“ едновременно! И понеже денят беше посветен на Бергкамп не се мина много време когато от горното ниво на нашата трибуна се запя: „There’s only oneeeee, Dennis Bergkamp….”. За първи път чувах тази песен и от този момент нататък тя се запечата в моето съзнание. Мачът като цяло не беше от най-вълнуващите, а и на мен ми беше по-интересно какво се случва по трибуните. Е, все пак в края на първото полувреме избухнахме в радост, когато Александър Хлеб откри резултата точно пред погледа ни във вратата, зад която се намирахме ние. Страхотно е да чуеш на живо това звучно „Yeaaaahh!!!” от трибуните, когато любимият ти отбор отбележи гол.

    image.thumb.png.37c8c2fc564fd51f87248cf979a783db.pngimage.thumb.png.f0ed88591bee2f02c00dfff8db7dede8.png

    Моменти от мача

    image.thumb.png.e1be1e38d331c379dc61032d2533246a.pngimage.thumb.png.c38c07f5da8a30eec6ea454aae9733de.png

    image.thumb.png.e4627f73634a6c39a79a7663f81ac03b.png

    След попадението на Хлеб за 1:0

    Бях чувал за прословутото дъждовно лондонско време, но през целия ни престой изпуквахме от жега, тъй като солидно се бях подготвил за по-сурови атмосферни условия, а реално през повечето време дори се разхождахме по къси ръкави и постоянно се чудех къде да го дяна това яке. Бяхме си направили и специални тениски за посещението ни на Хайбъри, на които пишеше "We are Arsenal supporters club Bulgaria on tour", датата, двубоят и стадиона, на които бяхме. Сега нашите ли тениски да носим, оранжевите за Бергкамп ли? Все пак ги сменяхме ту едната, ту другата. Е, като си говорехме за лондонско време, както беше слънчево и топло в съботния следобед, така изведнъж се смрачи и заръси ситен дъждец. Все пак беше за кратко, а повечето от нас са били на мачове в много по-неблагоприятни условия.

    Второто полувреме продължаваше да е също толкова скучно, а нашите момчета вече атакуваха към по-далечната от нас врата и интересните събития ни се струваха някак много отдалечени от нас. Това не ни пречеше особено да се наслаждаваме, че сме там и че този мач беше толкова специален за нас. За съжаление, отново бяхме свидетели на гол във вратата, зад която бяхме ние. Беше вече 75-ата минута, а резултатът стана 1:1! Започнаха да ми минават мисли в главата от сорта на: „Е, верно ли така ще завърши първият ми мач на живо“? Все пак тогава бяха години, в които не бяхме свикнали да губим точки у дома! Разбира се, отговорът на този въпрос не закъсня, когато само три минути по-късно Бергкамп отклони топката в наказателното поле към Пирес, който отбеляза за 2:1! Този път еуфорията от гола беше по-голяма, тъй като лошите мисли, че могат да ни попарят с тяхното попадение, явно не бяха минавали само през моята глава. Всичко вървеше към чудесен завършек с очаквана, но все пак трудна победа, когато дойде и моментът за бис, както го наричат при концертите или заключителното действие, развръзката във филмите или театралните постановки. Значи да си го бяхме поръчали или сами разработили този сценарий, нямаше да го направим по-добре! Мачът вървеше към заключителната минута, когато изгря геният на Бергкамп, ама типично в неговия си неподражаем стил с вътрешен фалц извън наказателното поле прати топката в десния горен ъгъл на вратата. Последва суматоха от ръце, глави, крака, много скачане, крещене и прегръщане с познати и непознати хора. Сюжетът на постановката беше завършен по най-прекрасния начин с попадение на главния герой! До последната минута и много след последния съдийски сигнал останахме без дъх от скандиране на вече любимата ни песен за Бергкамп.

    image.thumb.png.fd6309c963c9d2560762e567b30dbf83.pngimage.thumb.png.5277d1c35214c5cba1213fbc2bf5c5e1.png

    Голът на Бергкамп

    image.thumb.png.1ebc941849a37e22eb93dee50d33a8c8.png

    Поздравления за Бергкамп след последния съдийски сигнал

    Тръгнахме си щастливи и заредени с много приятни емоции, разбира се и с фенски артикули. На няколко пъти из Лондон ни заговаряха фенове на Арсенал, а най-фрапиращото беше на летището вече на прибиране, когато един от митническите служители ни заговори: „Фенове на Арсенал ли сте?“. Чудех се, откъде толкова ни личеше, че ни разпознаваха, ама пък какво толкова се изненадвах като всеки от нас беше помъкнал няколко натъпкани с фенски артикули найлонови торбички от фенския магазин, които бяха с емблемата на клуба. Странното е, че всеки път, когато научаваха от къде сме и че за първи път сме ходили на мач, всички бяха единодушни и казваха едно и също все едно се бяха наговорили: „Ооо, трябва да отидете на гостуване“! Да, домакинските мачове може би наистина бяха скучни за феновете, като особено потресаващо беше това, че ни караха постоянно да сядаме, само дето нямаше някой, който да ни шътка както, когато говориш в киносалона. Да, футболът в Англия е спектакъл, който се доближава до изкуството на театъра и киното и явно на феновете това им харесва и заради това всеки уикенд отиват на стадиона с цялото си семейство като на празник. А когато искат да се почувстват истински футболни фенове, отиват на гостуване. Е, все пак вярвам, че има и изключения при домакинските мачове, когато става въпрос за някое завързано дерби.

    За нас футболният спектакъл беше чудесен и се завърнахме повече от доволни от преживяното. В самолета на връщане се сетихме за черешовото топче, което трябваше да връчим на Бергкамп за играч на сезона според нашия фен клуб. Не знам дали е стигнало до него, но той ни се отблагодари по най-добрия начин затова, че сме го избрали за играч на сезона. Този гол шедьовър накрая на мача сякаш беше неговият поздрав специално за нас!

    Спомняте ли си в началото, че едно от нашите момчета си остави батериите за фотоапарата в торбичката с черешовото топче? А сега си представете, че пратката е стигнала до Денис, той я е отворил, видял е макета на черешовото топче и батериите и може би много време се е питал къде ли точно се слагат тези батерии! Това беше една от шеговитите ни теории, на които много се смяхме по време на полета на връщане.

    От цялата тази емоция интересното, е че гледайки рубриката „On this day….” едва преди три или четири години прочетох следното: „На този ден през 2006 г. Денис Бергкамп вкарва последния си гол за Арсенал при победата срещу Уест Бромич Албиън с 3:1“. Лелеее, по дяволите, аз съм видял последния гол на Бергкамп на живо!!! Това беше първото нещо, което си помислих. Честно казано, дори не подозирах, че това е последният му гол за Арсенал и когато го осъзнах, още повече ценя този момент. Сега, 15 години по-късно дори не си спомням другите голмайстори, че дори не си спомням и точната дата на мача, за което си помогнах като порових малко в интернет, но винаги обичам да се връщам към този спомен и обичам да разказвам за него, както дядовците обичат да четат приказки на своите внуци!

    Разбира се, много моменти от тази история останаха неразказани тук, за да не става прекалено банално, а и за да има какво да разказвам, когато се виждам с другите фенове!

    Надявам се, че с тази история съм успял поне малко да ви пренеса на трибуните на Хайбъри и пожелавам на всеки един от вас да има поне няколко такива специални моменти с любимия си отбор, за които да обича после да разказва.

    Нека си пожелаем и тази вечер 15 април да бъде специален за феновете на Арсенал, като се надявам нашите момчета да успеят да ни класират за полуфиналите на Лига Европа!

    Посвещавам тази статия в памет на баща ми Иван, благодарение на който сбъднах своята мечта да посетя Хайбъри! Благодарен съм му и за всичко, което е направил за мен през неговия живот!


    User Feedback

    Recommended Comments

    Петко, днес преди обяд, на работа, докато шавах из ФБ видях снимките, на които бяхте отбелязани с Любо, Мила, останалите звезди от компанията... Беше страхотна подготовка за тази статия и определено всички ви завиждаме за това, че сте посетили Хайбъри! :)

    • Like 1
    • Upvote 1
    Link to comment
    Share on other sites

    Благодаря, Павка! Максимално се постарах да предам емоцията и 15 години по-късно си припомних много приятни моменти докато писах! 

    Тhank you, Gus. It was a special day for us and 15 years later April 15 is special again! :afc2:

    Mра4kо, надявам се всеки фен да има възможност да изпита подобни емоции!

    • Like 1
    • Upvote 1
    Link to comment
    Share on other sites


    Guest
    Add a comment...

    ×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

      Only 75 emoji are allowed.

    ×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

    ×   Your previous content has been restored.   Clear editor

    ×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


  • Следваща среща

  • Класиране

  • Latest Forum Posts

×
×
  • Create New...