Search the Community

Преди повече от век, в главата на един бизнесмен и политик се ражда идея. Последствията от нея са предрешаване на съдбата на нашият любим клуб. Зад тази тиха революция, която предстои да се случи, стои Сър Хенри Норис. Родом от южната част на английската столица, Сър Хенри е бил описван като много запален фен на футбола. Поради тази причина той става директор на столичния Фулъм. А през 1910 вече работи едновременно в два клуба. Негово второ работно място се оказва... Уулич Арсенал. И това е ход в името на бъдещето и на историите, които ще се разказват не след дълго. Във времена на ликвидация, червено-белите имат нужда повече от всякога от свежи идеи за развитие. Месията Норис идва в Уулич като мажоритарен акционер. Но не се задоволява с постовете си в двата клуба. Не от алчност. А от амбиции да остави следа. По тази простичка причина, смелостта му стига до там, че той започва да мечтае за супер отбор. За нещо невиждано до онова време. Норис предлага на Футболната лига да обедини Фулъм и Уулич Арсенал в едно. От лигата потапят тази ‘’скромна’’ идея като хвърлен камък в океана. За довод те посочват, че сливането на два клуба е твърде голям конфликт на интереси. Но революционерите никога не се отказват и винаги държат коз в ръката си. В напрегнат момент, Норис се откъсва от Фулъм и се отдава изцяло на Уулич Арсенал - първият професионален лондонски клуб и първият от Лондон, допуснат от лигата. През 1912/13 г. Уулич Арсенал е в дълбока финансова криза и също така е изпаднал от Първа Дивизия (единственото изпадане в историята на клуба) с едва 18 точки и 26 отбелязани гола. До онзи момент, отбора е играел мачовете си на The Manor Ground в Плъмстед, югоизточен Лондон. Но е време за футболна революция. В отчаян опит да съживи името на клуба и да увеличи фен базата, Сър Хенри Норис взима съдбоносно решение. Да премести клуба. Все пак големите амбиции са за големите мечтатели. В квартал Хайбъри, който е на север от река Темза, се намирал Колежа на божеството на Сейнт Джонстън. Той разполагал и с игрище. Игрище, което е избрано от съдбата и Норис за нов дом на клуба. Уулич Арсенал се мести от южен в северен Лондон и това са основите на нова епоха. Епохата на Arsenal Stadium. Или наричан още от феновете Хайбъри, произлизащо от едноименния квартал. Съвсем очаквано, местните жители и Тотнъм не желаят неканени гости. Но техните гласове са гласове в пустиня, когато в началото на 1913 г. са подписани всички актове и Уулич Арсенал заплаща 20 000 британски лири за новият си дом. Дом, който в следващите 21 години ще бъде използван на лизинг според условията на договора. В тях са включени също така отбора да не играе домакински мачове на Коледа или Разпети петък. Колежът остава в южния край на стадиона, докато не изгаря до основи през Втората световна война. Новият стадион е проектиран от Арчибалд Лайч. Архитектът е проектирал също така трибуни за клубове като Манчестър Юнайтед, Челси, Евертън, Ливърпул, Тотнъм и Глазгоу Рейнджърс. Отчасти е построена нова трибуна и са инсталирани турникети и тераси. Черешката на тортата е основната трибуна, която се намира от източната страна и за онова време могла да приюти 9 000 фена. Трибуната е в стил арт деко и е официално открита през октомври 1936. Сегашната Западна трибуна е проектирана от Клод Уотърлоу Фериер и е открита през декември 1932. Това е най-модерната трибуна, виждана някога в Англия и разполага с 4 000 места в допълнение към тогавашните общо 17 000 на целият стадион. Двустепенната стойка струвала умопомрачителните 50 000 британски лири. Всичко това излиза доста скъпо на Норис и компания, но нали не парите те правят щастлив. А добре свършената работа, която ще остане и за поколенията след теб. Няма нищо странно в изграждането на този нов за Лондон стадион, ако се вгледаме в миналото на Сър Норис. Бидейки собственик на Фулъм в заниманията си извън футболната игра той е и агент на недвижими имоти. Като такъв заедно с мениджърът на Брентфорд Дик Молиню и техният президент Едуин Андърууд договарят 21 годишен наем на една овощна градина в Западен Лондон, където е построен легендарния стар стадион на Брентфорд Грифин парк. Факти, които показват изключителната мисъл и проникновение на мистър Хенри. ‘’Първият мач беше победа с 2:1 над Лестър Фосе, на 6 септември 1913. Тогава стадионът все още не беше завършен напълно.’’ Уулич Арсенал: Ливесли, Шоу, Фидлър, Грант, Сандс, Маккинън, Гринуей, Хардинг, Джоуби, Дивайн, Уиншип Лестър Фосе: Бребнър, Клей, Кюри, Макрайтър, Харълд, Бъртън, Дъглас, Майлс, Спароу, Бенфийлд , Уотърол Голове в срещата: Бенфийлд 20’минута (Лестър Фосе), Джоуби 45’минута (Уулич Арсенал), Дивайн 78’минута от дузпа (Уулич Арсенал) Рефер: Д.Пиърсън 20 000 в Домът на Футбола. А според легендите, посещаемостта е била не по-малко от 26-27 000. На стадион с капацитет от 17 000 зрители. В началото 20 век. В един друг свят. Свят, в който да отидеш на футболен мач не е било ежедневие, а идеалистичен бонус. До голяма степен, Арсенал е Арсенал заради мечтите на един гений на своето време. Човек, който е дал всичко от себе си за да можем ние, феновете, да стоим на стъпалата на Arsenal Stadium и да се възхищаваме на положеният труд. А с повечко късмет имаме и шанса да се разходим из Marble Halls. Макар и в днешни дни съоражението да е неизползваемо и гордо да се издига в близост до Emirates Stadium (оригинално запазена е източната трибуна), то напомня за славната си история. Като хора, ние сме длъжни да пазим наследството на предците ни. Защото по този начин, то ще се предаде на тези, които ще дойдат след нас. Футболът и живота имат много общи неща, а смело имаме правото да твърдим, че футболът е начин на живот!

„Помни кой си, какво си и кого представляваш!“ Крилата фраза, изречена от една от най-обичаните фигури, свързани с Арсенал. Фраза, която всеки може да приложи към своя живот, фамилни традиции, наследство и ценности, които изповядва. Фраза, изречена от една от най-трагичните фигури в историята на лондонския клуб и избродирала със златни букви името си в аналите на футбола на Острова. Днес стават 20 години от смъртта на един истински кавалер както с топката на терена, така и извън него. Олицетворение на класа, стил и възпитание. Джентълмен, който бе като британски лъв на терена с бразилска филигранна техника. И не случайно е наричан "Бразилецът от Люишъм". Той завоюва 2 титли на старата Първа дивизия, спечели 14 повиквателни за Англия, в които „трите лъва“ нямат загуба, но не можа да спечели битката с рака. Не я спечелва, но спечели любовта и сърцата на всички истински привърженици на "Великата игра" независимо от цвят, пол или клубно пристрастие. Истинските хора не умират! Велика фигура, която и до днес е обичана от феновете на Лийдс Юнайтед, Челси, Манчестър Сити, Хъл Сити и Норич Сити, чиито цветове е защитавал с чест и гордост. А пък фенове на Арсенал го обожават, защото той показа какво е да бъдеш отдаден на това което обичаш и на хората които те обичат. Забележителен е начинът, по който Роки приема случващото се дни преди края. Обажда се на своята майка Линда и на нейното притеснение за начина, по който говори той спокойно и отговаря, че му трябва малко почивка и след като поспи всичко ще бъде наред. Каква ирония, след като заспива завинаги, той се превръща в легенда, която кара дори привържениците на противниковите отбори да замълчат в знак на уважение към ценностите, обаянието и харизмата, които този човек е излъчвал. Големи са притесненията часове след неговата кончина, когато на „Хайбъри“ трябва да се срещнат Арсенал и Спърс от провокативно поведение по време на минутата мълчание в негова памет. Арбитърът Пол Дъркин е бил предупреден да прекъсне мача, ако има вулгарно поведение от гостуващите привърженици. Но не би. Това е един от мачовете, когато всички запазват уважение към един тих, възпитан и галантен човек от една отминала епоха, който по онова време вече изчезва като модел футболист и личност, когато все повече егоизма властва в играта. С Шампионската купа за сезон 1991 година! В книгата си за него Джeймс Лейтън казва, че усмивката, добротата и човещината, прибавени към неговата футболна класа го правят незабравим и днес, а Кен Бейтс, който го привлича в Челси, смята, че би бил истинска телевизионна звезда, като футболен анализатор. В годините, когато се наложи като стил минутите за почит да бъдат с ръкопляскания, за да се избегне евентуално освиркване, реакцията на феновете на Тотнъм в оня мач, показва каква личност е бил Дейвид Рокасъл. Иън Райт говори през сълзи за своя приятел и съотборник, с кого са израснали в един район на Голям Лондон. Райти смята за любим мач своя дебют за Арсенал, когато вкарва 3 гола на Саутхямптън, а Роки добавя още един гол, но по-важното, което казва, че най-голямата негова привилегия в играта не са титлите и купите или пък мачовете за Англия, а това че е бил съотборник с Дейвид Рокасъл. Приятели на и извън терена. Завинаги! Иън Райт споделя в своята автобиография "Футболът, моят живот!" /която от фен клуба "Арсенал България" издадохме в началото на 2021 година/, че новината за смъртта на Роки на 31-ви март, 2001 година направо го смазва. И въпреки че тя не идва като гръм от ясно небе е бил неутешим. Като малко дете, което се съдира от плач и нищо не е способно да го успокои. Дни наред не е можел да излезе от това състояние, като е понесъл загубата толкова тежко, че и до ден-днешен не желае да си спомня за онзи ужасен период. Райти се връща в спомените си именно към онзи мач на стадион The Dell, за който споменах : "Любимата ми футболна снимка е от мача Саутхямптън-Арсенал през септември 1991 година – шампионатния ми дебют за "артилеристите". В кадъра аз лежа на тревата, разперил триумфално ръце, а Дейвид Рокасъл, току-що довкарал отбитата от вратаря след мой удар топка, тича към мен, за да отпразнуваме заедно попадението. След като Роки откри резултата, аз добавих хеттрик за победата ни с четири на нула в най-великите деветдесет минути от футболния ми живот". За Дейвид Рокасъл връзката с привържениците винаги е била в основата на неговото поведение извън терена. Той никога не отказва автографи и снимки, дори да са били сто души, като отделя еднакво време на всички със своята заразителна усмивка. И не го прави от жажда за внимание, а защото истински обича привържениците. Иън Райт си задава въпроси в своята книга, към които се включвам и аз: "Как ли би реагирал Роки на днешните фенове, много от които са ужасно невъзпитани, разглезени и нахални?". Мантрата на Дейвид винаги е била „Помни кой си, какъв си и кого представляваш!“. Тази фраза остава дълбоко гравирана в основите на ФК Алсенал Лондон и е като символ и отправна точка за поведението на много от привържениците на големия ""червено-бял" клуб в житейското им поведение. Роки казва следното на Райти: „Иън, всичко, което правим е за феновете. Винаги когато те спират, им отделяй по петнайсет-двайсет секунди от времето си, защото това е нещо, което те ще помнят цял живот!“ /всички ние помним как Иън Райт отдели внимание на българските "топчии" на Акропола в Атина или как споделя публикации от нашите instagram или Twitter профили в социалните мрежи/. И, именно поради тези причини ние всички помним Дейвид Роукясъл вече 20 години след неговата кончина. Лично аз и всички от ASCB се надяваме неговите житейски ценности и историите в автобиографията на Иън Райт да бъдат модел за поведение и подражание на всеки един привърженик на ФК Арсенал Лондон! Арсенал показва огромно уважение към своята непрежалима легенда, като титулната страница на програмата за мача срещу Ливърпул на 04 април 2021 година е посветена на Дейвид Рокасъл/това е заглавната снимка и на нашита статия посветена на Роки/. Пореден елемент на класа от страна на ФК Арсенал Лондон! R.I.P. to the football Legend from Arsenal Supporters Club Bulgaria!!!