Search the Community

„Да стоя сред 50 000 привърженици на Арсенал на Уембли и да спечеля Световната купа с Германия са спомени за целия ми живот“! Това казва в едно интервю за Der Spiеgel през март 2018 година човекът с главно „Ч“, известен като „Големият ……… германец“ Пер Мертезакер. И той наистина е голям, ама много голям. Както на терена, така и с всичко което прави през годините край страничната линия на зеления правоъгълник, където гради име с екипите на Хановер 96, Вердер Бремен, Арсенал и любимата му Германия. На 27 май 2017 година Мертезакер изиграва своя единствен мач през кампанията и то какъв мач и какво представяне в него. Във Финала за Купата на Асоциацията, Мертезакер има командна роля при спечелването на отличието от хората на Арсен Венгер. Срещата завършва 2:1 след попадения на Алексис Санчез и Аарън Рамзи. Но в заглавията на английската преса изпъква изказването на мениджъра на Челси по онова време Антонио Конте, който не пести суперлативи за играта на немеца, заявявайки, че Пер е пример за всеки млад футболист с играта си във финалната среща, а това е в следствие на отдаденост на и извън терена ден след ден в продължение на години. Пер Мертезакер обича Уембли, както и „Стадионът с двете кули“ обича родения в Хановер исполин. На 12 април 2014 година бележи изравнителното попадение срещу Уигън Атлетик в 82 минута в полуфиналната среща за Купата, месец по–късно е част от селекцията на „топчиите“, която прекъсва продължилата твърде дълго суша от спечелване на трофеи при победата с 3:2 над Хъл Сити. През следващата година извежда Арсенал с капитанската лента и бележи третото попадение за разгрома на Астън Вила във финала на 30 май 2015 година. На 19 ноември 2013 година е капитан на Бундестима на Уембли в мач, с който Англия отбелязва 150 година на Футболната Асоциация и без никаква изненада той отбелязва единственото попадение в срещата. Кариерата на Пер завършва през сезон 2017-18 година, когато играе в два мача за кампанията: като Капитан бележи срещу Нотингам Форест за 1:1 при загубата за Купата с 2:4 и на 06 май срещу Бърнли, когато Ашбъртън се сбогува с него самия, Вик Ейкърс, Алекс Скот и човекът довел Мертезакер в Северен Лондон. Да, именно на 06 май в един от най-емоционалните дни някога в Излингтън, Арсен Венгер за последно е Мениджър на Арсенал. Онази загуба от Манчестър Юнайтед с 2:8 през август 2011 година катапултира високият бранител в Лондон с идеята да внесе стабилитет в страдащата отбрана на Арсенал. Признавам, че по онова време не бях никак вдъхновен от изглеждащия флегматично защитник, а години по-късно той е един от моите любими играчи, носили прочутата червено-бяла фланелка. И причината е не само великолепното представяне и отдаденост на терена през годините. Пер Мертезакер е един пример за подражание и олицетворение на всички ценности, които са циментирани в основите на Арсенал Лондон. Ценности, които възпитават в децата от най-ранна възраст и, които той има за цел да интегрира в Академията на клуба, която ръководи от 2018 година. Защото дали едно дете ще стане добър футболист е въпрос на фактори като талант, упоритост, късмет, условия за подготовка и очи, които да забележат тези качества. Но, за да стане достоен човек е нужен пример. Именно този пример и развиване на посочените футболни умения са основна цел в програмата за развитие на талантите на Hale end. Какво ще постигне Пер от своята визия и програма предстои да разберем, но честността и отношението към играта и хората са една предпоставка той да успее и аз му го желая. В името на Арсенал и създаването на генерация от добри и добре подготвени за живота деца. В едно мое интервю за сайта Английски футбол/Football – Albion с работещия в същата тази Академия, българинът Красимир Корсачки изказа огромното впечатление, което Мертезакер прави с отношението и уважението към всеки един, който премине през вратите ѝ. Отношение, което е получил Краси, което получава и всяко едно дете, отношение което дава и с което възпитава Пер Мертезакер. Освен тези свои ангажименти, Пер е част от треньорска програма и партньорство със създадената през 1919 година Фондация Save the Children с цел осигуряване на терени и обучение на треньори, които са засегнати от ментални и поведенчески разстройства. Мертезакер има за цел да промени системата, защото тази система е отговорна за изграждането на добри модели за поведение сред подрастващите генерации деца. От всички едва 1 процент пробива в играта, а от останалите 99 процента над 60 на сто се оказват без работа, когато разберат, че футболните им достойнства не са еквивалентни на мечтите им. Именно тук е главната роля на клубовете да създават подготвени и обучени за живота хора и това е негова мисия като ръководител в Арсенал. Пер се сблъсква с футболната топка на 4 годишна възраст, а неговият баща Стефан вижда потенциал за развитие. Привлечен е в школата на Хановер 96 и на 01 ноември 2003 година прави своя дебют срещу Кьолн в Бунедеслигата. На 19 години, за да последват 104 мача за Германия, 221 срещи в Бундеслигата, 156 за Арсенал и 83 за Европейските турнири и 15 години забележителна кариера. Да, Мертезакер е доволен от всичко, от победите, трофеите, признанието, невероятната емоция от победата, която не може да сравни с нищо друго. Но… Но, зад всичко това, което хората виждат от телевизионните екрани или трибуните на футболните арени се крие нещо, за което никой не говори или не се осмелява открито. Заради договорите и многото пари в индустрията. Пер Мертезакер обаче не е като останалите. Нито като физика, но най-вече като морал и характер. The „Big Fuckin German“, както галено е наричан от привържениците на Арсенал разкрива неща, за които много не биха си и помислили, но той говори открито и се стреми да помогне на спортистите, които изпитват безпокойство и напрежение от очакванията към тях. Преди всеки един двубой той е изпитвал безпокойство, нервност и гадене. До такава степен, че е имал диария и последно е консумирал храна и напитки най-късно 4 часа преди среща. Единствено си е позволявал да се храни с юфка и зехтин. Това в продължение на 500 дни от неговия живот и кариера на професионален спортист. И винаги го е прикривал, защото не искал да тревожи своята съпруга и съотборниците си. Защото във футбола важен е играчът, а не личността която стои зад фланелката. И, точно това иска да промени като пример в своята настояща кариера. Мертезакер след футболна среща не е заспивал до ранните часове на следващия ден, а единствено съпругата му Улрике Щанге е можела да го разбере, защото тя също е спортист, а те се запознават докато са контузени и са на рехабилитация. Децата на Пер и тяхното израстване го мотивират да завърши кариерата си през 2018 година, защото не желае те да слушат, че баща им е играл слабо в даден мач. А той дори с безбройните травми и контузени колена до последно играеше за честта на името си и на Арсенал, които са били неговите детски фаворити. Мертезакер си спомня как с Клеменс Фритц с когото са делили една стая при визитите на Вердер са имали сходни проблеми с безпокойство пред мач, а това генерално е проблем за много футболисти, които не издържат на голямото напрежение и на изтискващите очаквания на пресата и феновете. Вероятно най-голямата негова болка е загубата на неговия приятел и съотборник в Хановер 96 и Германия, Робърт Енке. Както знаем, вратарят слага край на живота си поради тежка депресия, нещо за което в последствие говори и Мертезакер и се стреми да намали огромният натиск върху футболистите. През 2006 година той прави своята фондация "Per Mertesacker Foundation" с цел да помогне на фамилията Енке, която е загубила своята дъщеричка. Тази загуба и напрежението от футбола в крайна сметка водят до кончината на Робърт, а това дава траен отпечатък върху живота на Мертезакер. През 2014 година е пусната фланелката с надпис „BFG“ като част от постъпленията от всяка продадена бройка постъпват по сметките на неговата фондация. Израснал в малко градче в Германия, където прави своите първи стъпки в играта, днес 37-годишният Мертезакер отговаря за 150 деца, които се надяват да са от онзи 1% , който ще пробият в професионалния футбол. Именно това е основната мисия на германеца, който желае да изгради един нов подход на работата в Академията, подход основан на индивидуалната работа с всяко дете, съобразно неговата физика, технически данни, ментално състояние. Защото някой като Букайо Сака има нужните компоненти да пробие директно в първия състав на Арсенал в точното време, но за други от децата трябва да се прецени как да продължи тяхното развитие и подобрение: колко да играят, дали да бъдат дадени някъде, където да развият качествата си и да имат игрово време. Такъв е случая с Мигел Азийз, който премина в Портсмут под наем или пък да останат в младежките формации и да трупат стаж и постепенно да получат шанс за пробив в основната селекция за приятелски и постепенно турнирни срещи, какъвто е случая с Чарли Патино към когото има твърде много очаквания от фенове и медиите на Острова. И всички в Колни се надяват търпението, с което от клуба се отнасят към тях, да се отплати по същия начин като с новоизлюпения номер 10 Емил Смит- Роу. Пер Мертезакер не иска да бъде допусната грешката, която клубът направи по отношение на Серж Гнабри и съдейки от едно негово изказване, че предпочита вместо да се снима в т.н. „селфи“ с привържениците, да им стисне ръката, можем да бъдем сигурни в налагането на един различен и успешен модел основан на индивидуалността на личността и традициите, които има Арсенал в налагането на играчи от своята Академия в първата селекция на клуба. И може би най-добро олицетворение за това, което е Пер Мертезакер, какво ще цели в работата си и с което ще завърши този материал е вярата, която е получавал от Арсен Венгер, дори когато е грешал и е бил критикуван от фенската маса на Арсенал. Защото за да се научиш и да успееш, първо трябва да пробваш, дори да се провалиш!

„Влюбих се във футбола така, както по-късно се влюбвах в жените: внезапно, необяснимо, безусловно, без да се замислям за болката или пораженията, които неминуемо вървят с любовта”. Знаменита фраза от една знаменита книга, кулминацията на която е завършека на един знаменит сезон в английския футбол. 1988-89 е стотната юбилейна кампания в английското първенство и както може да се очаква, той носи свръх емоции на замесените в него отбори. Книгата се казва “Fever pitch” (бълг. изд. „Треска за футбол”, издадена от "Арсенал България" през 2014 година във връзка с 10-та годишнина на фен клуба.), нейн автор е Ник Хорнби, обявена е за спортна книга на 1992 година, а по нея е направен филм, в който главният герой Пол Ашуърт е привърженик, отдаден на своя любим Арсенал до форма на болка и отчаяние. И няма как да е различно, когато близо 18 години не е виждал своя отбор достатъчно близо до заветната титла на Англия. За да бъдем съвсем точни, вижда и усеща как преднина от 11 точки изтича между пръстите, и когато си толкова близо до мечтата, тя ти се изплъзва за по-малко от 2 седмици. В началото на същия този сезон Ливърпул са обявени за твърд фаворит, още повече в състава се е завърнал след гастрол в Италия Иън Ръш. Арсенал, които завършват на 6-та позиция в предходния сезон не получават особени шансове от букмейкърите. Но дори английските букмейкъри понякога бъркат, а за да се случи това, означава че действително много силен състав е опровергал техните прогнози. След катастрофалното европейско първенство във ФРГ, Тони Адамс е обвиняван от медиите на Острова за главен виновник за провала и се очаква той да е с понижено самочувствие, но точно обратно капитанът на Арсенал е сигурен в шансовете на отбора за първа титла след 18 сезона пауза. Реакцията на публиката на съперниците и пресата е ужасна към младия бранител. Наричан обидно "Магарето" заради своя тромав и непохватен на пръв поглед вид, след като вкарва в двете врати при равенството на „Олд Трафорд“ е показан в колаж с 2 магарета, но това ни най-малко не разколебава спечелилия 66 повиквателни за Англия защитник. Получил допълнителна мотивация, той извежда своя отбор до титлата след най-драматичния и забележителен финал в историята на английското първенство. В началото на януари Ливърпул е едва на шеста позиция, докато Арсенал е с цели 11 пункта преднина и върви уверено към заветното отличие. Следват поредица от слаби резултати, докато Мърсисайдци наваксват своето изоставане. На 15 април обаче се случва най-голямата трагедия в английското първенство, която в крайна сметка води и до последвалата революция в играта. Трагедията на „Хилзбъро“, при която 96 привърженици на Ливърпул намират своя последен дом, разтърсва целия футболен свят. Мачът с Арсенал, който трябва да се изиграе на 23 април е пренасрочен за 26 май и така има голяма вероятност двата съперника за титлата да решават съдбата ѝ в директен сблъсък. А това на „Анфийлд“ е като планина за изкачване и сизифовски труд в онези години. Събитията от Шефийлд не се отразяват на формата на Ливърпул и те записват 5 поредни победи, докато „топчиите” губят у дома от Дарби Каунти и правят равен 2:2 с Уимбълдън в последния си домакински мач. Същият Уимбълдън, когато бият с 5:1 в първия мач за сезона като гости. Над „Хайбъри“ е надвиснала сянката на провала след като са били толкова близо то мечтаната титла, докато по това време Ливърпул е безмилостен срещу Уест Хям Юнайтед с 5:1. Всичко това означава, че Арсенал се нуждае от победа с два гола разлика, за да стане шампион. Разбира се, това не се очаква от никого, а дори феновете им някак по навик и с надежда говорят, че могат да бият. „Дейли Мирър“ дори излиза със заглавие „Спукана ви е работата Арсенал!”. Точно това заглавие в автобуса и запис от финала през 1971 година с оня фамозен гол на Чарли Джордж, донесъл "дубъл", са мотивационните трикове към отбора на мениджъра Джордж Греъм. С неочаквано защитна тактика и допълнителен централен бранител Лондончани успяват да поведат с гол на Алан Смит в началото на втората част. Времето обаче изтича, а камерите хващат как Стив Макман с обезумял поглед казва, че има само една минута и всичко е почти решено. Почти. Защото Джон Лукич, Лий Диксън, Алан Смит и Майкъл Томас не мислят така. It`s up for grabs now… Гол в добавеното време кара над 4 000 гостуващи фенове да надвикат тълпите на „Анфийлд“ в отговор на най-драматично спечелената титла в историята на английското първенство. За очакванията към мача говори фактът, че в студиото е националният селекционер Боби Робсън, коментатори са Дейвид Плийт и един от най-известните британски водещи Браян Муур. Значимостта на този резултат се подсилва от факта, че Арсенал не е печелил на този стадион от 1975 година, а Ливърпул нямат домакинска загуба с два гола повече от 3 години. След мача „Гардиън“ възкликва, че това е магическа вечер за английския футбол, а титлата на Арсенал е напълно заслужена. Споменатият Браян Муур крещи секунди преди гола на Томас: „ Сега всичко е възможно!“ И е прав, защото в английския футбол, наистина всичко е възможно. Арсенал печелят своята 9 титла и за втори път след 18 година пауза. Първият случай е именно през 1971 година, а през 2022 година се навършват отново толкова години разлика спрямо последната ни титла от 2004 година... Триумфалните централни бранители: Тони Адамс, Стийв Боулд и Дейвид О`Лиъри П.п. Този мач е единият от двата, които правят много българи привърженици на Арсенал. Другият такъв е онзи Финал за Купата на Футболната Асоциация срещу Шефийлд Уенздей от 1993 година. Всички се надяваме скоро да има нов епохален сблъсък, който да ни донесе дълго чаканата радост и да направи нова генерация нашенци, привърженици на "червено-бялата страст на Северен Лондон!" It`s up for grabs now!