Jump to content

Search the Community

Showing results for tags 'bergkamp'.

  • Search By Tags

    Type tags separated by commas.
  • Search By Author

Content Type


  • Футболен Клуб Арсенал
    • Мачове
    • Отбор
    • Трансфери
    • Друго
  • Фен Kлуб
    • Дейности
    • Информация
    • Kлонове
  • Arsenal-Bulgaria.com
    • Арсенал България в интернет
    • Запознай се с феновете
    • Отборът на Арсенал-България
  • Всичко останало
    • Световен футбол
    • Забавления
    • Свободна зона


  • Arsenal Fixtures
  • ASCB Events
  • Arsenal History


  • От другата страна
  • Спомени от нас за нас
  • ASCB Истории
  • За мечтите на едно момче
  • 30 години от великата победа на Анфийлд 89
  • Първите 15

Product Groups

  • Arsenal SC Bulgaria Membership
  • Arsenal Bulgaria Merchandise
  • Arsenal Match Tickets
  • Others
    • Национална фенсреща и общо събрание на ASCB - Созопол 2022
    • Есенна фен среща 2022г. - гр. Стара Загора


  • Fanclub
    • News
    • Interviews
    • Reviews
  • Team
    • News
    • Analyses
    • History
    • Articles
    • London Calling
  • Podcast

Find results in...

Find results that contain...

Date Created

  • Start


Last Updated

  • Start


Filter by number of...


  • Start









Favourite player

Favourite beer


Card No.


Found 4 results

  1. Invincibles Our best ever? New Boys Or could these be? Player + age Lehmann 34 Ramsdale 24 Lauren 27 Tomiyasu 24 Cole 23 Zinchenko 26 Campbell 29 Saliba 21 Toure 23 Gabriel 25 Gilberto Silva 27 Partey 29 Vieira 28 Xhaka 30 Bergkamp 35 Odegaard 24 Pires 30 Saka 21 Henry 26 Jesus/Nketiah 25/23 Ljungberg 27 Martinelli 21 Are we better than the Invincibles? Ramsdale above Lehmann? Of course, Gus, you are joking, right? Better than the Invincibles, our greatest ever? I think we have to call BS on this one. Eh, no, let’s take a look at what we have and what we had and then we can say more clearly. Now, for sure, we are looking at different systems, different eras, different challenges but still there are similarities, maybe the most massive being a giant from Manchester is standing in our way. Plus, the Invincibles were a seasoned, hardened team who knew how to win big trophies. In comparison, we are a bunch of kids with potential and we are unsure if they have that killer instinct, that never say die attitude, or even the skill level required. Sorry Jens, I am a bitter man But let’s start at goalkeeper Lehmann vs Ramsdale. I am going to go Ramsdale as I was never a huge Lehmann fan. Maybe it is the Champions League final that sways it for me but it seems I am a petty man with a grudge. So 1-0 to the Arsenal, sorry, to the new boys. When I see 1-0 I automatically say to the Arsenal. Lauren vs Tomiyasu. Now first I have to say that I am choosing Tomiyasu over White as I feel he can put players in his pocket better. Lauren was a super player, unruffled and reliable. A good body of work with Arsenal and 7 trophies, I probably have to give it to him just about. Tomiyasu is similar, reliable, works hard and doesn’t let us down. A very tight 1-1 so. Cole vs Zinchenko. Tricky but if we take Ashley Cole’s career as a whole, his 107 caps for England, his huge trophy cabinet and compare that to Zinchenko’s body of work for us it is hard not to give it to him. Cole was under-rated at Arsenal but not at subsequent clubs or internationally. A lot of Arsenal fans can’t forgive him but I feel they should have recognized that he was world class. We had Gael Clichy waiting in the wings and I feel that was a big influence on the decision but Arsenal have had always had a touch of stinginess about them. Maybe they should have given him the money his class deserved. Zinchenko might surpass him and I would love if he did but for now 2-1 to the Invincibles. Sol Campbell vs William Saliba William Saliba reminds me of Campbell. Both unruffled, classy in the tackle, comfortable with the ball and above all reliable. Big names can appear against us but these type of guys give us confidence. Campbell is a huge favourite of mine and he was part of the holy Trinity at Arsenal, him at the back, Vieira in midfield and Henry upfront. You have no idea how happy I would be if Saliba turned out to be better than Campbell. But for now it is 3-1 to the Invincibles. Kolo Toure vs Gabriel Magalhães This is tough. Toure combined very well with Campbell and was almost Bobby Moore like in how he won the ball but his career was never as good when he left Arsenal. I feel he was in the right defence and maybe looked a bit better than he was. So I am going to give it to Gabriel. I would certainly pick him if forced. 3-2 to the new boys. Gilberto Silva vs Thomas Partey The easy answer every time for this exercise is Invincibles first but Partey is good, very good. If he had gone to Barcelona or Real early on I might have to give a different answer here but marginally the vote goes to Gilberto, I mean he won the World cup, his body of work is stronger. Again, though, Partey could change my mind over the next seasons. 4-2 to the Invincibles. Patrick Vieira vs Granit Xhaka Xhaka has done miracles, we can all agree, but Patrick is Patrick. Maybe we will never see another midfielder as good as him. 5-2 to the Invincibles. Bergkamp vs Odegaard Dennis - better than all the rest? Of course here the systems make it difficult and Odegaard plays a different role but I feel it is the closest comparison I can make. Bergkamp did not play on the wing so I can’t compare him to our wide men. Thierry Henry says that Bergkamp was the best he ever played with, which means he is up against Messi and Zidane and wins. The amazing thing is that maybe Odegaard could surpass Dennis. He is good but Dennis was Dennis. 6-2 to the Invincibles. Robert Pires vs Saka Nowadays, Pires would be criticized because he wasn’t a great defender whereas Saka can and does do both. Pires body of work is greater but I am just going to give it to Saka because I love him so much.6-3 to the new boys. Thierry Henry vs Gabriel Jesus/ Eddie Nketiah Well, you all know the answer to this one. Our greatest ever up against either Jesus or Eddie Nketiah as I am truly not sure who is better for the team, but Henry would go in all day long. We had 4 unbelievable strikers in Henry, Bergkamp, Wiltord and Kanu then, and maybe we will have 4 similar in Nketiah, Jesus, Balogun and Trossard to terrify the opponents, but at the moment I would certainly put Henry, Bergkamp and Kanu above anyone we have now. 7-3 to the Invincibles. Kanu- an Invincible sub would get into our new team? Ljungberg vs Martinelli Freddie just kept on doing it, he was loved by us all and Martinelli is also strong in our affections. Ljungberg had a more all round game and played a different role than Martinelli and I feel that I have to pick him for now but that could change in the future. 8-3 to the Invincibles. So, there you have it. A comprehensive win for the team of 2003/4. I doubt if anyone would give me a serious argument at the moment but in all seriousness, if this team could surpass our legends and go on a ten year run like the great Liverpool and Manchester United teams of the past, winning leagues and Champions league with abandon, then you can all come back to me and say, Gus, you were talking nonsense, our new boys, let’s call them the Incredibles, are better than the Invincibles and hardly any would get into an Incredible 11. Ah, I can dream.
  2. The Buy Well Team Jennings Dixon Toure Campbell Sansom Llungberg Cazorla Vieira Pires Henry Bergkamp Spend money, Arsenal Ok, our best ever buys put into a team. There is no way I can win with this one as everyone has their favourites and of course, I can go back further than a lot of you, but I am going to give it a go. I have a few rules as it is impossible to talk truly about players before your time as coverage was very restricted when I was growing up. You pretty much had to go to a live match to see it and 15 minutes on Match of the Day didn’t really give true pictures. So I am choosing players from 1969 onwards and also not choosing players who came to Arsenal very young, like Fabregas. Also not choosing players like Keown who started at Arsenal but was bought from Everton after not quite making it first time around. So if you wish to choose your own they are the rules. Also I am going 4 4 2 because it suits the team. Right from the start I am going to say that I have not chosen any current player simply because none have proven themselves to be Arsenal legends yet but feel free to choose one if think they are better than my choices. Big Pat Or big David or Big Jens? And so goalkeeper. In fact we have not brought through many goalkeepers so all the big names are available. I am going to say the top three are Lehmann, Seaman and my choice, Pat Jennings, possibly because he was foolishly discarded by Tottenham and went on to become a legend with Arsenal. So one Irishman makes the cut and he is the only one. He helped make Northern Ireland legends for their World cup exploits and played, it seemed, forever. But in truth, all 3 candidates are top class and it is difficult to say truly, which is the best. Huge hands Pat for Goalie I am going to go with Lee Dixon for right back as Pat Rice started at Arsenal and cannot appear on this list and truly it is hard to put someone in front of a guy who won 4 league championships, 2 FA cups and one European Cupwinners cup. Viv Anderson and Lauren were challengers but I would just about put Dixon in front. He set up the vital goal for Arsenal v Liverpool in 1989 as well so he deserves the nod. One of our best I feel Kenny Sansom for left back with Nigel Winterburn as runner up. 86 appearances for England over Winterburn’s one gives him the position I feel. He was classy and as a full back won player of the year in 1981. Full backs don’t win player of the year. So classy Centre backs and defensive midfielders are a bit tricky For centre backs I am going to go with Sol Campbell and Kolo Toure simply because they were superb together. Steve Bould is a possible but he never truly became first choice and only got 2 England caps. Frank McLintock also pulled up stumps for us as captain and was a strong choice. We brought through plenty of legends of our own in this position, Tony Adams, David O’Leary and Terry Neill spring to mind. Not available for this team, though. They never let us down The midfield 2 for me are Patrick Vieira and Santi Cazorla. Vieira will be everybody’s choice, of course, as one of Arsenal’s greatest ever. Santi, for me, was special. Emanuel Pettit was of course a contender but he didn’t stay too long at Arsenal. Alan Ball also but I feel his best days were behind him at Arsenal. Little - Cazorla And Large - Vieira Wingers are easier to pick Freddie Ljungberg as right winger/midfielder although he could play both sides. One of Wenger’s greatest buys, everyone loved Freddie. I feel the only real serious contender was Marc Overmars but he didn’t stay too long at Arsenal. Happy days Robert Pires as leftwinger/midfield. I think an easy choice. Voted Arsenal’s 6th best player of all time, he was everything you need in his position. He scored goals, got penalties, created assists and won lots of trophies. As are Strikers Dennis Bergkamp as striker. What can I say? He could do things nobody else could. All his teammates said he was an amazing footballer. Thierry Henry, when asked who was the best player he ever played with, said the Dutchman. That tells you everything when you think of the legends he played with for France and Barcelona. Better than Batman and Robin? And Thierry Henry alongside him. He invented the art of only scoring great goals. He could score a hat trick and all of them could be contenders for goal of the month. Widely regarded as probably the best player ever in the Premier league, he is the easiest pick of the day. And those left out? Ian Wright omitted? Yes, but what could I do? However, supposing he had come from Palace at 21 instead of 27? His goal record would be well in front of Henry’s and may have made my choice harder. Still, I doubt if I would have put him in front of Bergkamp or Henry. Ozil was another possible as, at his best, he was excellent, his ability to create was unsurpassed but he just didn’t do enough to get into the team. I feel modern young fans don’t appreciate how good he was. The heart of the Invincibles You may have noticed that this is also the essence of the Invincibles and that is inevitable. Any team that can keep their game to such a high consistent level have to be top class. And a lot were bought by Wenger who would, of course be manager of this team having been bought from Grampus 8. So buying is good, without them Arsenal would have been a far poorer team. Next week I am going to go for the best home grown side and see how they shape up against this team. Of course, few would regard this as Arsenal’s best ever side because some legends were home grown but it would give any team a hard game. So, what do people think? Have I got it right? Where can we finish update. Never predict football matches, it is the road to poverty. Now we have got to do it the Arsenal way, the hard way that turns Arsenal fans old before their time. I have a secret to confess, I am really only 21 years old, the grey hairs have been given to me by Arsenal. Of course we can still do it but we must go on a run, Chelsea and Man Utd are the right start in one sense as the pressure is less against top teams and they will give you chances. The problem is our weakened defence. I think we will concede in both games. We have to score and we don’t seem all that good at scoring. We are the lowest scorers in the top 7. However, I am going to add to my 21 year old grey hairs by saying 4 points to keep us in the hunt.
  3. A Spursy story Throw in the towel, Spuds White Hart Losers Historically, of course, we are far better then the poor old Spuds. Our trophy cabinet is far bigger and much more recent. They look back into the distance for their glory days, we don’t. We cannot deny, however that in recent years their league form has been better than us. Young Spuds, then, might feel they have bragging rights, they got to a recent Champions League Final to equal us in times we have got to that final. In fairness, we got much closer to winning it than them. And competed in it far more times. But what is it like to be a Spurs supporter? I have some friends who have this affliction and they seem very normal on the outside. The biggest problem, in my opinion, is their obsession with Arsenal because it is hard to make a strong case. On almost every metric, they are inferior. That must be galling. They have 2 ancient top flight titles (1951/1961) bestowed on them at White Hart Lane. Hey, we have two far more recent, in 1971 and 2004. We went there to win the title and they couldn’t stop us. Oh, the embarrassment! Red and White yobbos celebrating like crazy on their pitch. Liam Brady - one of our true greats I have my Spurs binoculars Anyway, I am going to try and look at things from a Spurs point of view and see what metrics are good for them. For trophies, they have 4 league cups to our 2 and 2 Uefa cups to our one (we might just turn that first one closer this season, I am always hopeful). As they are the minor cups, they is no joy for them in this area, we are way ahead in league, FA Cup and Charity Shields. They were the first English winners of a European trophy, The Cup-winners Cup in 1963, but few of their supporters can remember that. Ours, in Copenhagen in 1994, is etched in the memories of huge numbers of our fans. In terms of overall wins, we have 84 to their 66, we have beaten them 6-0 as against their 5-0. Even at White Hart Lane, we have 28 wins to their 36 as opposed to our 41 to their 19 at our home. We have 21 undefeated matches against them, miles ahead of their 5, and they have 4 wins in a row compared to our 6. It is all gloomy for the poor Spuds, the Spursies of all Spursies. Bergkamp - wow what a talent We had far better players But the purpose of this blog is to give you my take on things, not a history lesson. In truth, Tottenham didn’t impact that much on me when I started supporting Arsenal, we had a short spell of being great, we won the double to equal their top 1961 team and we were challengers for a time after the double until it all fell apart, and then Terry Neill came along to give us superb FA Cup runs. We had lots of Irish players and probably the best player in the league in Liam Brady. Since then, Bergkamp and Henry have also been the best players in England. I suppose the flawed Gascoigne might have been in the 90’s and maybe Gary Lineker was a contender for that distinction but he was so much of a poacher that I feel few would have regarded him as the best footballer. Ardiles and Glenn Hoddle were lovely players as well. Honestly, though, in my time, and particularly since Wenger and Graham, we are far ahead in quality of players. Gascoigne: Good but flawed - like his team We shared few but Pat Jennings was the most egregious steal of all. Terry Neill came from Tottenham and soon after took Pat from them. Both Northern Ireland, both deemed as gentlemen of the game, they are well regarded by both sides, particularly Pat, who went on to have the best period in his career with Arsenal and Northern Ireland from that time. Henry -our greatest? And even now? As I have said at the start, the only metric the Spuds have to talk about is recent years in the league and Champions league. We qualified, in total, 21 times for Champions league/ European cup and they 6. Since they first qualified in 2010/11 they managed 5 times, we got 8. We qualified twice for the old European Cup to their one in, you guessed it, 1961. And we could have had one more in 1989 except for the Heysel Stadium disaster. The League in recent times? Yes, they have an advantage, they have finished above us the past six seasons but we were in front for so long before that it is hard to count. I am hopeful this year will reverse the trend. Even Chelsea are now better Anyway, I could try here to search for a way to show, from a Spuds point of view, how their team is better, but each direction that I go in sends me down a blind alley. We are better, simple as that. If they won the double for the next 12 years they would be better than us, but that’s never going to happen. The most likely scenario is that for as long as any Spurs fan is alive today, even new born kids, brainwashed from the cradle, they will never catch up with us. If we had our ten great years as I talked about in a previous blog here we would have an argument to being the best team in England. That is a dream denied the Spuds, as they would need an unprecedented long great spell to get that position. The problem they have now is that Chelsea have appeared and even historically have a strong claim to be the better team in London than them and are certainly currently the best team overall on recent form. Even blinkered Arsenal fans have to recognize that. They could even overtake Arsenal as the 3rd best team in England if they have a really strong spell. Abramovich has shown he has the winning touch time and again. Win or be fired is his motto. Should be on the crest, in fact. As for managers, the visionary and revolutionary Chapman, the supreme creator and undefeated Wenger, and the tactical and coaching genius that was George Graham. I can’t remember any Spurs managers, sorry. My magic solution So what can Spurs do? If West Ham get ten great years they could also overtake them. It is all looking dark for the boys in white. But luckily for all you Spuds out there, I have a solution. It is a magic one. Do a Wimbledon and go somewhere else. I would suggest Cambridge. Not so far away, just over 50 miles. A historic city and they will surely never be able to overtake you as the best team there. Do one, Mr Levy You see, Mr Levy, you were never really good enough to be our big rivals, we beat you everywhere I look, even when it matters in your own home. We have Chelsea to worry about now and they are really good. Unfortunately, you are not. Go to Cambridge, we have bigger fish to fry. Where can we finish update: Well, I got the score right 2-1 against Man City, although unfortunately the wrong way around. We played very well, but we cannot afford such silly moves by Xhaka and Gabriel. They did wrong things and I hope Arteta hauls them up over it. We are not going to win matches against top teams with ten men, particularly when they have 12. That level of performance gives us hope. Long may it continue, Champions league is still a live dream.
  4. Днес се навършват точно 15 години от последния гол на Денис Бергкамп за Арсенал в един специален ден на Хайбъри в Лондон. 15 април е и един много специален ден за фен клуба на Арсенал в България по няколко причини, които ще разберете ако имате търпението да стигнете до края на тези редове. Пролетта на 2006 г. българският фен клуб имаше възможност за първи път да посети организирано мач на Арсенал на Хайбъри и то само месец преди уникалното съоръжение да остане завинаги във футболната история. Едва ли има нужда да ви обяснявам колко неописуемо е вълнението, когато ти се обадят по телефона с въпроса: „Арсенал ни дават билети за домакинството на Уест Бромич, искаш ли да ходиш на мач в Лондон?”. Това е едно от малкото светкавични решения в живота ми, без ни най-малко да се замисля как ще се случи! А си нямате на представа колко сложно беше посещението на Острова през тези години. Дааа, тръгваме!!! Една от мечтите ми беше на път да се осъществи и няколко месеца по-рано вече нямах търпение. Но, за да отидем до Лондон, дори само за няколко дни, трябваше да изпълним куп изисквания. Кандидатстване за виза, явяване на интервю в английското посолство за одобрение, разполагане с лична банкова сметка с не малка сума в нея и не на последно място липсата на така достъпните сега нискотарифни полети някак отдалечаваха реализирането на така желаната мечта за един неработещ студент. Тук е момента да благодаря на моите родители, които направиха всичко възможно да осъществят желанието на своето дете. Всичката тази наглед сложна организация завърши успешно, благодарение на усърдието на организаторите на целия този процес, за да се окажем група от седем човека на летището в очакване на първия ми полет в живота. Допреди този ден никога не се бях отделял от твърда почва под краката, с изключение на преходи по вода, заради което някак естествено ми беше малко притеснено. Бяхме подготвили и специален подарък – сувенир черешово топче, който се превърна в традиционен трофей за избрания от нас футболист на сезона. Като официален фен клуб имахме правото да изберем играч на сезона според нас и да му връчим подарък от наше име. Дали случайно или не, бяхме избрали Денис за номер едно през този сезон. Разбира се, не всичко мина нормално, тъй като митническите власти решиха, че черешовото топче е опасно за пренасяне като ръчен багаж и набързо го сложихме в една рекламна торбичка на единствения ни тогава авиационен оператор, а междувременно едно от момчетата реши да си остави батериите за фотоапарата в същата тази торбичка. Този досаден детайл е основа на една история, която ще ви разкажа накрая. Естествено при пристигането в Лондон нямаше и следа от торбичката с топчето и батериите, след като се оказа, че не са ги качили на нашия полет. Е, това не успя да ни помрачи настроението, защото вече бяхме на английска територия и се намирахме съвсем близо до мечтания момент да видим на живо всичко, което досега сме гледали само по телевизията. Оставихме адрес, на който да изпратят нашия подарък за Денис и се отправихме на разходка из Лондон. Интересното е, че като за първи път летенето със самолет ми се стори някак много кратко и безболезнено. За сметка на това така се бях стъписал на митническата проверка на летището вече на английска земя, че явно изглеждах подозрително. Някак тези униформени с кучета ми изглеждаха много респектиращо и имах постоянното усещане, че ще открият нещо нередно в моето посещение и ще ме върнат обратно. Толкова се бях притеснил, че когато ме попитаха каква е целта на посещението ми, в опита ми да обясня с гордост, че ще ходя на мач така се овъртолих, че веднъж казах today, а после tomorrow. Това предизвика съмнение в проверяващия, който ме погледна изпитателно и ме попита: „today or tomorrow?”. Този път отговорих утвърдително, че става въпрос за утре с неловка усмивка, което провокира усмивки и по ледените изражения на митническите служители и вече с облекчение преминах официално на английска земя! И така прекарахме деня в разходки из Лондон преди да се отправим към Хайбъри. С изненада установих, че станцията на метрото, на която трябваше да слезем, за да стигнем до стадиона също се казва Арсенал. В дългия тунел към изхода от метростанцията по стените имаше снимки и рисунки от исторически моменти на отбора. Още по впечатляващо беше тихия квартал и тесните уютни улички по пътя към стадиона, който е така умело разположен между жилищните къщи, че ако не знаеш къде се намира, човек може да го подмине без да го забележи. Уникално постижение на инженерната мисъл да разположиш цял стадион между жилищни сгради по такъв начин, че да не изглежда натрапчиво и да не се отличава по никакъв начин от визията на наглед спокойния жилищен квартал. Най-издайническа е красивата фасада на централната трибуна на стадиона, която предизвика радостни възгласи и въздишки в момента, в който се изправи пред нас с цялото си историческо величие. Снимки и рисунки от тунела на метростанция Арсенал, които вече не могат да бъдат забелязани на това място Не знам как да ви обясня, че бяхме подвластни на поредица от събития свързани с любимия отбор, които ни се случват за първи път. В първия ден от посещението на Хайбъри трябваше да си вземем билетите за утрешния мач и естествено бяхме планирали тур на стадиона и посещение на фен магазина. По отношение на фен магазина този на Хайбъри беше толкова неугледен в сравнение с фен магазина, който сега се намира на Емирейтс, че човек в него можеше да се почувства като в квартална книжарница или в магазин за дрехи втора употреба. Това сравнение го правя като поредното доказателство колко се комерсиализира клуба през последните години. Е, този неугледен фен шоп беше като магазин за дамски чанти, обувки и бижута едновременно за една жена в нашите очи. А пък колко много се радвахме на билетите, вероятно отстрани сме изглеждали като деца от 80-те, които за първи път получават шоколадово яйце. Още по-вълнуващо стана, когато стъпихме на свещения Хайбъри. Колко много величие лъхаше от това място. А като стъпихме на трибуните и пред нас се разкри като снимка на картичка или картинка за desktop прекрасно поддържания терен и трибуните във всички посоки и срещу нас, разбира се, легендарният Clock end. Едно от нещата, което като го видиш и няма начин да не познаеш откъде е. Наистина всичко ми изглеждаше все ядно някой беше разпънал фототапет пред очите ми, но пък усещахме аромата на прясно окосена трева и можехме да се докоснем до всичко около нас и да се пощипваме от време на време, за да се уверим, че всичко това е реално. Една от ценните хартийки, благодарение на които щяхме да стъпим на Хайбъри Хайбъри от различни гледни точки Програмата за предстоящите три много важни мачове Изглед към North bank от улицата, на ъгъла на която се намира The Gunners Pub Разликата между ден без мач и ден с мач е колосална! В деня на мача уличките на тихия и спокоен квартал бяха препълнени от хора с бяло-червени тениски, знамена и шалове, сякаш имаше някакъв местен празник или карнавал. И, да! В Англия ходенето на мач си е празник, че за някои дори семеен ритуал, както е ходенето на църква. Празничната картинка се допълваше от шатри и сергии, разпънати от двете страни на основната улица, която водеше към Хайбъри, на които можеше да си намерите всякакви вехтории и сувенири на Арсенал от табели с името на стадиона, до снимки с автографи, тениски, шалове и значки. Любопитното беше, че сред значките, които бяха на всякакви отбори, забелязахме такива и на български тимове. Изобщо обстановката наподобяваше малко сергиите на битака или на селските събори, само където липсваше ароматът на кебапчета и продавачите на захарен памук и пуканки. Една от сергиите на улицата пред стадиона Някак измежду бяло-червеното море от фенове се забелязваха и други цветове, които не бяха типични за отбора. Привърженици на Уест Бром се разхождаха необезпокоявано между феновете на Арсенал. Гледка, която нямаше как да забележим ако срещата беше в някоя характерна с по-темпераментни фенове държава, примерно на Балканите, в Италия, в Латинска Америка или ако феновете бяха на Тотнъм. Като забелязахме едно симпатично възрастно семейство във всички ни се породи желание да се снимаме с тях, което беше посрещнато с охота от възрастната дама, а сърдитият белобрад чичко, който неизбежно оприличихме на Дядо Коледа някак по-скоро шеговито демонстрира, че не желае да се снима с нас. Докато се наслаждавахме на препълнената улица около стадиона със споделящи футболните ни пристрастия хора, все пак никога не бяхме виждали толкова много фенове на Арсенал на едно място преди, пред централната трибуна настана някаква суматоха и хората се скупчиха около главния вход. Явно ставаше нещо интересно. Оказа се, че току що беше пристигнал клубния автобус и ние веднага също се втурнахме натам. Поредният незабравим момент за нас беше това, че виждахме любимците си от екрана само на няколко метра разстояние. Футболистите на Арсенал на влизане през централния вход на Хайбъри Разбира се, преди да посетим трибуните се отправихме към The Gunners pub, който се намира на ъгъла на една пресечка в дъното на улицата, която открива гледка към North bank. Естествено и тук попаднахме на българска следа, след като един от охранителите на пъба се оказа българин и само като чу родната реч ни приветства и може би по-топло посрещане нямаше да получим на друго място във футболен пъб. Освен, че денят беше специален с това, че ще гледаме любимия си отбор на живо в един от последните мачове на любимия ни стадион, се оказа, че денят е посветен на Денис Бергкамп. Специално по този повод имаше група холандски фенове, които типично в техен стил бяха облечени изцяло в оранжево, общо взето с кой каквото е намерил. От тениски, до работни гащеризони, а дори един от тях явно не намерил друго решение, беше наметнал просто един оранжев халат. Още по-приятна беше изненадата, когато на влизане в стадиона ни раздаваха оранжеви тениски с инициали DB10, специално заради това, че денят е посветен на един от блестящите ни футболисти за времето си. Кадри от The Gunners Pub Холандските фенове, които бяха дошли специално за деня на Бергкамп Ех, като се сетя колко ми беше всичко като в някакъв сън и възприемах нещата сякаш това, че сме там е най-нормалното нещо на света и всеки уикенд съм на това място. Сега с течение на годините все повече осъзнавам колко ценно беше това посещение. Няма да забравя думите на единственото момиче, което беше заедно с нас, когато пристъпвахме по стъпалата в тунела към сектора: „Ние сме на Хайбъри, човече! Можеш ли да осъзнаеш това?“. Ами, не! Не можех да го осъзная. Бях толкова опиянен от емоциите, че всичко ми беше като на филмова лента. В този момент, пристъпвайки към трибуната се чувствах може би както се чувстват футболистите преди да излязат от тунела на терена, знаейки, че всички очакват тях, с тази разлика, че нас никой не ни очакваше, но в всяка крачка напред все повече се чуваха фенските възгласи. Хайбъри отвътре и на трибуните Уау! Теренът изглеждаше толкова близо, бяхме на десетина реда от него, а знаете специфичното на английските стадиони, че няма писта и контакта на футболистите с феновете е буквално на ръка разстояние. Хайбъри беше още по-впечатляващ в това отношение. Знаете как по телевизията стадионът изглеждаше някак по-малък от останалите стадиони и това носеше допълнителен уют на това място. Публиката се чувстваше близка с играчите и играчите сякаш повече усещаха емоциите на публиката. Докато си направим по няколко снимки, гордо позиращи с българското знаме с надпис Арсенал България на North bank футболистите излязоха за загрявка. На близката до нас врата се появи Йенс Леман….леле, изглеждаше толкова близо…..и толкова внушително висок, въпреки че отстъпва с няколко сантиметра на повечето вратари, които са пазили за Арсенал. Всъщност, всички изглеждаха внушително величествени, все едно са някакви божества. Анри и на екран си изглежда уникален атлет, а на живо разликата е по скоро, че с Пирес имаха и някаква елегантност в начина, по който се придвижваха. И, да! Това внушително излъчване не беше случайно. Повечето футболисти от този състав бяха част от Непобедимите, а няколко седмици по-късно играха финал за Шампионска лига и то със стил - без загуба през сезона и без допуснат гол в елиминационната фаза срещу носители на трофея като Реал Мадрид и Ювентус! Самото им поведение, дори на загрявката, излъчваше авторитет и с това може би респектираха противниците си. Загрявката преди началото на мача Двубоят започна, вълнението ни не стихваше и най-странното от всичко беше, че всички седнаха на удобните меки седалки и притаиха дъх. От време на време се чуваха откъслечни възгласи, а на нас като новобранци, няколко пъти идваха стюарди да ни правят забележки, че ставаме от седалките!!! What the fuuck??!! Ние на мач ли сме или какво? Беше толкова разочароващо! Дори идваха да ни питат какво пише на знамето и ни помолиха да не го разпъваме!! Представяте ли си? Дали пък не го разпънахме няколко пъти, когато имаше голови ситуации и хората наскачваха. Понеже седалките бяха сгъваеми, меки с дунапрен и кожено покритие, по подобие на тези в театрите, при всяка една атака на Арсенал се чуваше един тропот, както правим по нашите стадиони с крака по земята при мексиканска вълна. Е, този тропот не беше съзнателен, тъй като се получаваше, когато хората ставаха в очакване на завършек на атаката и седалките се сгъваха ритмично след всяко едно подобно рязко ставане. Идвайки постепенно от далечината този шум беше някак вълнуващ, но пък нямаше мексиканска вълна, а по скоро вълна от ставащи хора. Интересно беше да се наблюдава. Редките случаи, когато по трибуните скандираха, първоначално не можех да различа какво точно пеят, а то всъщност беше „Red army, red army”. И все пак да не забравяме, че беше Dennis Bergkamp day. Стадионът почти изцяло беше придобил оранжев отенък, благодарение на оранжевите тениски, които раздаваха на влизане и повечето фенове бяха облечени с тях. Много приятна обстановка за фен на Арсенал и „Лалетата“ едновременно! И понеже денят беше посветен на Бергкамп не се мина много време когато от горното ниво на нашата трибуна се запя: „There’s only oneeeee, Dennis Bergkamp….”. За първи път чувах тази песен и от този момент нататък тя се запечата в моето съзнание. Мачът като цяло не беше от най-вълнуващите, а и на мен ми беше по-интересно какво се случва по трибуните. Е, все пак в края на първото полувреме избухнахме в радост, когато Александър Хлеб откри резултата точно пред погледа ни във вратата, зад която се намирахме ние. Страхотно е да чуеш на живо това звучно „Yeaaaahh!!!” от трибуните, когато любимият ти отбор отбележи гол. Моменти от мача След попадението на Хлеб за 1:0 Бях чувал за прословутото дъждовно лондонско време, но през целия ни престой изпуквахме от жега, тъй като солидно се бях подготвил за по-сурови атмосферни условия, а реално през повечето време дори се разхождахме по къси ръкави и постоянно се чудех къде да го дяна това яке. Бяхме си направили и специални тениски за посещението ни на Хайбъри, на които пишеше "We are Arsenal supporters club Bulgaria on tour", датата, двубоят и стадиона, на които бяхме. Сега нашите ли тениски да носим, оранжевите за Бергкамп ли? Все пак ги сменяхме ту едната, ту другата. Е, като си говорехме за лондонско време, както беше слънчево и топло в съботния следобед, така изведнъж се смрачи и заръси ситен дъждец. Все пак беше за кратко, а повечето от нас са били на мачове в много по-неблагоприятни условия. Второто полувреме продължаваше да е също толкова скучно, а нашите момчета вече атакуваха към по-далечната от нас врата и интересните събития ни се струваха някак много отдалечени от нас. Това не ни пречеше особено да се наслаждаваме, че сме там и че този мач беше толкова специален за нас. За съжаление, отново бяхме свидетели на гол във вратата, зад която бяхме ние. Беше вече 75-ата минута, а резултатът стана 1:1! Започнаха да ми минават мисли в главата от сорта на: „Е, верно ли така ще завърши първият ми мач на живо“? Все пак тогава бяха години, в които не бяхме свикнали да губим точки у дома! Разбира се, отговорът на този въпрос не закъсня, когато само три минути по-късно Бергкамп отклони топката в наказателното поле към Пирес, който отбеляза за 2:1! Този път еуфорията от гола беше по-голяма, тъй като лошите мисли, че могат да ни попарят с тяхното попадение, явно не бяха минавали само през моята глава. Всичко вървеше към чудесен завършек с очаквана, но все пак трудна победа, когато дойде и моментът за бис, както го наричат при концертите или заключителното действие, развръзката във филмите или театралните постановки. Значи да си го бяхме поръчали или сами разработили този сценарий, нямаше да го направим по-добре! Мачът вървеше към заключителната минута, когато изгря геният на Бергкамп, ама типично в неговия си неподражаем стил с вътрешен фалц извън наказателното поле прати топката в десния горен ъгъл на вратата. Последва суматоха от ръце, глави, крака, много скачане, крещене и прегръщане с познати и непознати хора. Сюжетът на постановката беше завършен по най-прекрасния начин с попадение на главния герой! До последната минута и много след последния съдийски сигнал останахме без дъх от скандиране на вече любимата ни песен за Бергкамп. Голът на Бергкамп Поздравления за Бергкамп след последния съдийски сигнал Тръгнахме си щастливи и заредени с много приятни емоции, разбира се и с фенски артикули. На няколко пъти из Лондон ни заговаряха фенове на Арсенал, а най-фрапиращото беше на летището вече на прибиране, когато един от митническите служители ни заговори: „Фенове на Арсенал ли сте?“. Чудех се, откъде толкова ни личеше, че ни разпознаваха, ама пък какво толкова се изненадвах като всеки от нас беше помъкнал няколко натъпкани с фенски артикули найлонови торбички от фенския магазин, които бяха с емблемата на клуба. Странното е, че всеки път, когато научаваха от къде сме и че за първи път сме ходили на мач, всички бяха единодушни и казваха едно и също все едно се бяха наговорили: „Ооо, трябва да отидете на гостуване“! Да, домакинските мачове може би наистина бяха скучни за феновете, като особено потресаващо беше това, че ни караха постоянно да сядаме, само дето нямаше някой, който да ни шътка както, когато говориш в киносалона. Да, футболът в Англия е спектакъл, който се доближава до изкуството на театъра и киното и явно на феновете това им харесва и заради това всеки уикенд отиват на стадиона с цялото си семейство като на празник. А когато искат да се почувстват истински футболни фенове, отиват на гостуване. Е, все пак вярвам, че има и изключения при домакинските мачове, когато става въпрос за някое завързано дерби. За нас футболният спектакъл беше чудесен и се завърнахме повече от доволни от преживяното. В самолета на връщане се сетихме за черешовото топче, което трябваше да връчим на Бергкамп за играч на сезона според нашия фен клуб. Не знам дали е стигнало до него, но той ни се отблагодари по най-добрия начин затова, че сме го избрали за играч на сезона. Този гол шедьовър накрая на мача сякаш беше неговият поздрав специално за нас! Спомняте ли си в началото, че едно от нашите момчета си остави батериите за фотоапарата в торбичката с черешовото топче? А сега си представете, че пратката е стигнала до Денис, той я е отворил, видял е макета на черешовото топче и батериите и може би много време се е питал къде ли точно се слагат тези батерии! Това беше една от шеговитите ни теории, на които много се смяхме по време на полета на връщане. От цялата тази емоция интересното, е че гледайки рубриката „On this day….” едва преди три или четири години прочетох следното: „На този ден през 2006 г. Денис Бергкамп вкарва последния си гол за Арсенал при победата срещу Уест Бромич Албиън с 3:1“. Лелеее, по дяволите, аз съм видял последния гол на Бергкамп на живо!!! Това беше първото нещо, което си помислих. Честно казано, дори не подозирах, че това е последният му гол за Арсенал и когато го осъзнах, още повече ценя този момент. Сега, 15 години по-късно дори не си спомням другите голмайстори, че дори не си спомням и точната дата на мача, за което си помогнах като порових малко в интернет, но винаги обичам да се връщам към този спомен и обичам да разказвам за него, както дядовците обичат да четат приказки на своите внуци! Разбира се, много моменти от тази история останаха неразказани тук, за да не става прекалено банално, а и за да има какво да разказвам, когато се виждам с другите фенове! Надявам се, че с тази история съм успял поне малко да ви пренеса на трибуните на Хайбъри и пожелавам на всеки един от вас да има поне няколко такива специални моменти с любимия си отбор, за които да обича после да разказва. Нека си пожелаем и тази вечер 15 април да бъде специален за феновете на Арсенал, като се надявам нашите момчета да успеят да ни класират за полуфиналите на Лига Европа! Посвещавам тази статия в памет на баща ми Иван, благодарение на който сбъднах своята мечта да посетя Хайбъри! Благодарен съм му и за всичко, което е направил за мен през неговия живот!
  • Create New...