Jump to content

Search the Community

Showing results for tags 'highbury'.

  • Search By Tags

    Type tags separated by commas.
  • Search By Author

Content Type


  • Футболен Клуб Арсенал
    • Мачове
    • Отбор
    • Трансфери
    • Друго
  • Фен Kлуб
    • Дейности
    • Информация
    • Kлонове
  • Arsenal-Bulgaria.com
    • Арсенал България в интернет
    • Запознай се с феновете
    • Отборът на Арсенал-България
  • Всичко останало
    • Световен футбол
    • Забавления
    • Свободна зона


  • Arsenal Fixtures
  • ASCB Events
  • Arsenal History


  • От другата страна
  • Спомени от нас за нас
  • ASCB Истории
  • За мечтите на едно момче
  • 30 години от великата победа на Анфийлд 89
  • Първите 15

Product Groups

  • Arsenal SC Bulgaria Membership
  • Arsenal Bulgaria Merchandise
  • Arsenal Match Tickets
  • Others
    • Национална фенсреща и общо събрание на ASCB - Созопол 2022
    • Есенна фен среща 2022г. - гр. Стара Загора


  • Fanclub
    • News
    • Interviews
    • Reviews
  • Team
    • News
    • Analyses
    • History
    • Articles
    • London Calling
  • Podcast

Find results in...

Find results that contain...

Date Created

  • Start


Last Updated

  • Start


Filter by number of...


  • Start









Favourite player

Favourite beer


Card No.


Found 3 results

  1. Invincible: Arsène Wenger the movie, a review Our ACE arrives Arsène Charles Ernest Wenger = ACE Wenger and he was by far the greatest Arsenal manager in my lifetime, definitely our ace. This documentary is, in many ways, a sad reflection of the end of his days at his beloved Arsenal. Yes, it celebrates his life, his early days, the glory years and above all the invincible season, but perhaps its greatest feat is showing the ordinary man behind the genius, the guy out jogging, being put under stupid interrogation by journalists (?) at the start of his sojourn, and the heartbreak evident in his face as he got pushed out of Arsenal. His top achievement as a player One sure thing I can say about Arsène, is he never boasted about himself, he had a humble upbringing in a small town in France, it was just after the war and everything was scarce. And if he had a humble background, it was even more so in football. He was well down the ladder and it took time to climb himself upwards. Implicit in this film is that he realized he would never be a master footballer so he dedicated himself to the process of becoming a virtuoso coach and manager in his twenties. Slowly his talent was recognized. His ability to work with people is unsurpassed, it is hard to think of anyone who has a bad word to say about him. In contrast to his two biggest rivals, Alex Ferguson and Jose Mourinho, who have plenty of players with nothing but bitterness towards them. Jaap Stam, Luke Shaw, Roy Keane, David Beckham, Gordon Strachan, and Paul Pogba spring to mind but there are plenty more. Love wins out at the end? His greatest achievement, to my mind, documented in this film, is when he came to Arsenal in 1996.He really got an unprecedented amount of abuse and piss-taking. Our own Ian Wright said “who?” when asked about him. He was accused without any basis, that he had a private life scandal. Players thought this was never a football man because he didn’t look the part. No foreign manager had achieved much in England and the English football establishment and media perpetuated this myth. Eh, no, Arsène proved them wrong in spectacular fashion by winning the double in his first full season by playing beautiful football. The Double? Easy! The film has its focus on Arsène Wenger and particularly the invincible year. Us Arsenal fans know all the story and there is nothing much new in this movie. For me, though, the surprising thing is how ordinary Wenger was portrayed in many ways and there is a recurring theme of sadness as a great man is laid low, partly, at least, by idiot fans and an aggressive media. A present from our ACE -London Colney He is regularly shown watching matches from his past in a deserted and bleak warehouse on a very large screen. He is alone, as if he has no friends. It really does look heartbreaking. For me it is strange, as I feel such an intelligent man as Wenger must have known it is not a good depiction as a majority of people still believed in him. I knew at the time we would struggle to replace him. Football had moved on and money was king so a new manager had to operate within Arsenal’s financial constraints and equal Arsène’s achievements. There are few such geniuses out there. Maybe we have found one now in Arteta but it still remains to be seen. Another present from our ACE It shows his final days, the protests by the numptys, the constant barrage by the media, and you can see the confusion and hurt in his face as he tries to comprehend how people cannot see that they are asking the impossible – build a new stadium that befits a top team but costs a fortune, and win major trophies with a very constrained budget just when the super rich are clambering into football and spending whatever they like. 100 million was what it cost to run a top team not so long before for a year, and now it might get you a dud player. Time for a major statue outside The matches leading up to the Invincible year are delineated, the inexorable march towards the title, the draws that knocked us back, the wins that pushed us forward. It was an extraordinary achievement, belatedly recognised by Alex Ferguson in this film as he was dismissive of it at the time, saying it wasn’t a record points total and there were 12 draws. However, this video shows a Ferguson who is a big fan of Arsène. Obviously he had a lot more respect for him at the time than he let on but I do feel that the reality was that there was a great mutual dislike. The strange thing, alluded to here, is that Manchester United offered Arsène the role of manager and he turned it down. Wenger doesn’t say when that happened but it is generally believed to be when Ferguson first said he would retire but then changed his mind. So is it worth watching? I would say so for the non Arsenal fan as it gives glimpses into the man who made Arsenal, with its top class grounds, superb training facilities and high standards. It also shows that success breeds discontent, win and you are expected to keep on winning, fans get cranky, abusive and show no respect or understanding for how greatness is achieved. Fans from say West Ham or Bournemouth would love to have the problems Arsenal fans have. Our ACE had a sense of humour Foe Arsenal fans it gives us insight into how a small section of fans were allowed to show their lack of class, how a great man was hounded from his lifetime’s work instead of being allowed to walk away with his head held high when he felt he could contribute better with a different role. He should be like Alex Ferguson and Kenny Dalglish, at every match and applauded. But the overriding feeling instead is that we hurt deeply the man who gave us everything, who took on the Manchester giant who had unlimited cash and gave them a bloody nose. 2 doubles and an Invincible year, 49 matches unbeaten, a record number of FA cups, and yet he is hounded out. He should never had had to experience that and maybe that is why he agreed to be portrayed as an ordinary man watching matches alone in a dark and bleak warehouse. His last day -we will never see his like again Arsène, you were the greatest in my time, you brought in incredible players and you nurtured many others. The football was exciting, the chasing down of teams, the quest for cups, the huge teams coming to Highbury and the Emirates, the respect garnered from every quarter of football and above all else, your creation, almost singlehandedly, of the magnificent Emirates Stadium which has enabled Arsenal to stay in touch with the big boys. That is the one aspect that I am truly grateful for, that Arsenal are among the big boys, and we achieved it with a man whose integrity is unsurpassed in football. Our heads are high in the air with the man who offered Sheffield United a replay as he called foul on himself. Nobody in football wants to do that but he did. A giant among giants and he is ours. Our ACE. Merci beaucoup Monsieur Wenger et merci pour les merveilleux sentiments que vous m'avez donnés.
  2. 2005-2006 We won trophies at this stadium The end of Highbury. Highbury was a great ground. I loved it and I cannot say I get the same buzz from the Emirates. To go on to the terrace and mingle with the real fans, listen to the banter, get shoved around whenever something exciting happened, sometimes struggling to see what happened when being shoved, all added to the fizz in my belly as I watched my team becoming close to being a great one in the late 80’s under George Graham. We were finally able to go toe to toe with the giants of English football, Liverpool and I was able to go to Highbury to watch them climb that mountain. People accused it of being the Highbury Library but it never seemed that way to me, there was always a noise, lots of singing, and sometimes some very witty comments. And, something that might surprise people who only watch on tv is the negativity of a lot of the crowd. Cries similar to “The team is fucking useless and always have been”, “the manager is an idiot” and many others came out of the lips of fans regularly from the terrace. That has died out dramatically since we changed over to the stands. There is still a little banter now but nowhere near the same. Football is worse for that, although I have to say I do like being able to sit and have a bit of comfort watching Arsenal, I miss the connectness of the terraces. But not at this one And I miss Highbury. The financial argument was inescapable. Roman Abramovich had altered the landscape of football as he transformed Chelsea into a contender for the best team in Europe. A seemingly bottomless supply of money and an aggressive attitude towards managers not achieving it meant that even Mourinho got sacked after toppling the 2 giants of English football, Manchester United and Arsenal, both with far greater resources at the time in terms of fans worldwide and ability to coin money from that fanbase. The big teams of Europe, Bayern Munich, Real Madrid, Barcelona, the Italian giants, and several within England had much bigger grounds. And so the plan that had started several years before had come to fruition and Arsenal would spend their last year at the hallowed and exquisite turf of Highbury. Arsene Wenger and David Dein, along with the board, set it all in place. A new ground, close beside Highbury so fans are not discommoded, with around 60,000 fans, a huge increase on what was there before, and a far greater amount of corporate boxes to cater for the sexy image football had garnered for itself. Arsenal needed that money to be able to take on the big boys. The banks insisted on Arsene Wenger The banks got that call right Perhaps not so well known is that the banks insisted that Arsene Wenger had to remain at the helm to guarantee the loans.This was certainly prescient as, although attendances have not been hit too badly since Wenger moved on, they have certainly taken a hit now that we are no longer challenging for honours. The shiny new stadium did come at a price on the pitch though. Although lots of new players came that year, none had the impact of Bergkamp (believed to have been a Wenger choice), Vieira, Henry, Petit, Overmars, Campbell, Pires, Llungberg and others that became legends. Adebayer, Walcott, Diaby, Song, and Hleb did come on board and made various types of impressions but none are contenders for greatest player in their position for Arsenal as those previous players I mentioned are. It looked like Wenger could get us good but not great players now. Our greatest midfielder gone This guy frightened players And so we lost one of our greatest this season. Patrick Vieira finally left for Juventus after grumbling for a few seasons about a move. Cesc Fabregas came through from the academy finally as first choice but he was no like for like replacement. He did not have the aggression or the physique of Vieira but he did bring a superb skillset to the team so that Vieira’s loss was not so keenly felt. Fabregas almost bridged the gap Lots of teams sent us home crying Still, on the pitch, we weren’t so good, 11 defeats in the league meant we finished a distant fourth to Chelsea. We fielded understrength teams in the FA cup and the League cup because Wenger concentrated all efforts on winning the Champions league which meant we went out to Bolton in the 4th round of the FA cup and Wigan in the semi-final of the League cup. We played lower teams in the league cup and got away with it until the semi’s where Wigan drew 2-2 over 2 legs but went through on the away goals rule as they scored a goal at Highbury in extra time of the second leg. We were beaten at Highbury by Chelsea and West Ham in the league, our only 2 defeats there that season although Wigan got a sort of a victory in the League cup. Highbury was always a difficult place to come to and the Emirates has never quite managed to achieve that. At least I got to feel it throughout my whole body And so we got our send off. Every match had a theme like players day, European night, 49-er’s day, Wenger day etc. and there was a party type atmosphere all season. Highbury was no more and I could never recreate my days of younger as we moved into our new giant stadium with its dizzying heights. Impressive, yes, and lots of interesting parts around it but without that buzz which so many of you will never experience. I am so glad that I got to feel it all through my body as I looked around at all the fans, strangers yet family, buzzing and fizzing and erupting as the goals went in. Next week I will talk about our Champions league campaign that season. It will be the final, for now, of this series My life as a gooner. The 49 has significance. The Champions league is the title I have always wanted and we came so close. List of themed matchdays at Highbury Matchday Date Players Day 14 August 2005 Goal Celebrations Day 24 August 2005 European Night 14 September 2005 2 November 2005 Doubles Day 19 September 2005 Internationals Day 2 October 2005 Wenger Day 22 October 2005 Memorial Day 5 November 2005 49-ers Day 26 November 2005 League Cup Night 29 November 2005 24 January 2006 Boxers v Jockeys Day 7 December 2005 Great Saves Day 18 December 2005 Hat-trick Heroes Day 28 December 2005 Back Four Day 3 January 2006 FA Cup Day 7 January 2006 1913 Day 14 January 2006 London Derbies Day 1 February 2006 Home Grown Players Day 11 February 2006 Managers Day 8 March 2006 Captains Day 12 March 2006 Junior Gunners Day 18 March 2006 Decades Day 28 March 2006 David Rocastle Day 1 April 2006 Dennis Bergkamp Day 15 April 2006 Records Day 19 April 2006 Kits Day 22 April 2006 Goals Day 7 May 2006
  3. Днес се навършват точно 15 години от последния гол на Денис Бергкамп за Арсенал в един специален ден на Хайбъри в Лондон. 15 април е и един много специален ден за фен клуба на Арсенал в България по няколко причини, които ще разберете ако имате търпението да стигнете до края на тези редове. Пролетта на 2006 г. българският фен клуб имаше възможност за първи път да посети организирано мач на Арсенал на Хайбъри и то само месец преди уникалното съоръжение да остане завинаги във футболната история. Едва ли има нужда да ви обяснявам колко неописуемо е вълнението, когато ти се обадят по телефона с въпроса: „Арсенал ни дават билети за домакинството на Уест Бромич, искаш ли да ходиш на мач в Лондон?”. Това е едно от малкото светкавични решения в живота ми, без ни най-малко да се замисля как ще се случи! А си нямате на представа колко сложно беше посещението на Острова през тези години. Дааа, тръгваме!!! Една от мечтите ми беше на път да се осъществи и няколко месеца по-рано вече нямах търпение. Но, за да отидем до Лондон, дори само за няколко дни, трябваше да изпълним куп изисквания. Кандидатстване за виза, явяване на интервю в английското посолство за одобрение, разполагане с лична банкова сметка с не малка сума в нея и не на последно място липсата на така достъпните сега нискотарифни полети някак отдалечаваха реализирането на така желаната мечта за един неработещ студент. Тук е момента да благодаря на моите родители, които направиха всичко възможно да осъществят желанието на своето дете. Всичката тази наглед сложна организация завърши успешно, благодарение на усърдието на организаторите на целия този процес, за да се окажем група от седем човека на летището в очакване на първия ми полет в живота. Допреди този ден никога не се бях отделял от твърда почва под краката, с изключение на преходи по вода, заради което някак естествено ми беше малко притеснено. Бяхме подготвили и специален подарък – сувенир черешово топче, който се превърна в традиционен трофей за избрания от нас футболист на сезона. Като официален фен клуб имахме правото да изберем играч на сезона според нас и да му връчим подарък от наше име. Дали случайно или не, бяхме избрали Денис за номер едно през този сезон. Разбира се, не всичко мина нормално, тъй като митническите власти решиха, че черешовото топче е опасно за пренасяне като ръчен багаж и набързо го сложихме в една рекламна торбичка на единствения ни тогава авиационен оператор, а междувременно едно от момчетата реши да си остави батериите за фотоапарата в същата тази торбичка. Този досаден детайл е основа на една история, която ще ви разкажа накрая. Естествено при пристигането в Лондон нямаше и следа от торбичката с топчето и батериите, след като се оказа, че не са ги качили на нашия полет. Е, това не успя да ни помрачи настроението, защото вече бяхме на английска територия и се намирахме съвсем близо до мечтания момент да видим на живо всичко, което досега сме гледали само по телевизията. Оставихме адрес, на който да изпратят нашия подарък за Денис и се отправихме на разходка из Лондон. Интересното е, че като за първи път летенето със самолет ми се стори някак много кратко и безболезнено. За сметка на това така се бях стъписал на митническата проверка на летището вече на английска земя, че явно изглеждах подозрително. Някак тези униформени с кучета ми изглеждаха много респектиращо и имах постоянното усещане, че ще открият нещо нередно в моето посещение и ще ме върнат обратно. Толкова се бях притеснил, че когато ме попитаха каква е целта на посещението ми, в опита ми да обясня с гордост, че ще ходя на мач така се овъртолих, че веднъж казах today, а после tomorrow. Това предизвика съмнение в проверяващия, който ме погледна изпитателно и ме попита: „today or tomorrow?”. Този път отговорих утвърдително, че става въпрос за утре с неловка усмивка, което провокира усмивки и по ледените изражения на митническите служители и вече с облекчение преминах официално на английска земя! И така прекарахме деня в разходки из Лондон преди да се отправим към Хайбъри. С изненада установих, че станцията на метрото, на която трябваше да слезем, за да стигнем до стадиона също се казва Арсенал. В дългия тунел към изхода от метростанцията по стените имаше снимки и рисунки от исторически моменти на отбора. Още по впечатляващо беше тихия квартал и тесните уютни улички по пътя към стадиона, който е така умело разположен между жилищните къщи, че ако не знаеш къде се намира, човек може да го подмине без да го забележи. Уникално постижение на инженерната мисъл да разположиш цял стадион между жилищни сгради по такъв начин, че да не изглежда натрапчиво и да не се отличава по никакъв начин от визията на наглед спокойния жилищен квартал. Най-издайническа е красивата фасада на централната трибуна на стадиона, която предизвика радостни възгласи и въздишки в момента, в който се изправи пред нас с цялото си историческо величие. Снимки и рисунки от тунела на метростанция Арсенал, които вече не могат да бъдат забелязани на това място Не знам как да ви обясня, че бяхме подвластни на поредица от събития свързани с любимия отбор, които ни се случват за първи път. В първия ден от посещението на Хайбъри трябваше да си вземем билетите за утрешния мач и естествено бяхме планирали тур на стадиона и посещение на фен магазина. По отношение на фен магазина този на Хайбъри беше толкова неугледен в сравнение с фен магазина, който сега се намира на Емирейтс, че човек в него можеше да се почувства като в квартална книжарница или в магазин за дрехи втора употреба. Това сравнение го правя като поредното доказателство колко се комерсиализира клуба през последните години. Е, този неугледен фен шоп беше като магазин за дамски чанти, обувки и бижута едновременно за една жена в нашите очи. А пък колко много се радвахме на билетите, вероятно отстрани сме изглеждали като деца от 80-те, които за първи път получават шоколадово яйце. Още по-вълнуващо стана, когато стъпихме на свещения Хайбъри. Колко много величие лъхаше от това място. А като стъпихме на трибуните и пред нас се разкри като снимка на картичка или картинка за desktop прекрасно поддържания терен и трибуните във всички посоки и срещу нас, разбира се, легендарният Clock end. Едно от нещата, което като го видиш и няма начин да не познаеш откъде е. Наистина всичко ми изглеждаше все ядно някой беше разпънал фототапет пред очите ми, но пък усещахме аромата на прясно окосена трева и можехме да се докоснем до всичко около нас и да се пощипваме от време на време, за да се уверим, че всичко това е реално. Една от ценните хартийки, благодарение на които щяхме да стъпим на Хайбъри Хайбъри от различни гледни точки Програмата за предстоящите три много важни мачове Изглед към North bank от улицата, на ъгъла на която се намира The Gunners Pub Разликата между ден без мач и ден с мач е колосална! В деня на мача уличките на тихия и спокоен квартал бяха препълнени от хора с бяло-червени тениски, знамена и шалове, сякаш имаше някакъв местен празник или карнавал. И, да! В Англия ходенето на мач си е празник, че за някои дори семеен ритуал, както е ходенето на църква. Празничната картинка се допълваше от шатри и сергии, разпънати от двете страни на основната улица, която водеше към Хайбъри, на които можеше да си намерите всякакви вехтории и сувенири на Арсенал от табели с името на стадиона, до снимки с автографи, тениски, шалове и значки. Любопитното беше, че сред значките, които бяха на всякакви отбори, забелязахме такива и на български тимове. Изобщо обстановката наподобяваше малко сергиите на битака или на селските събори, само където липсваше ароматът на кебапчета и продавачите на захарен памук и пуканки. Една от сергиите на улицата пред стадиона Някак измежду бяло-червеното море от фенове се забелязваха и други цветове, които не бяха типични за отбора. Привърженици на Уест Бром се разхождаха необезпокоявано между феновете на Арсенал. Гледка, която нямаше как да забележим ако срещата беше в някоя характерна с по-темпераментни фенове държава, примерно на Балканите, в Италия, в Латинска Америка или ако феновете бяха на Тотнъм. Като забелязахме едно симпатично възрастно семейство във всички ни се породи желание да се снимаме с тях, което беше посрещнато с охота от възрастната дама, а сърдитият белобрад чичко, който неизбежно оприличихме на Дядо Коледа някак по-скоро шеговито демонстрира, че не желае да се снима с нас. Докато се наслаждавахме на препълнената улица около стадиона със споделящи футболните ни пристрастия хора, все пак никога не бяхме виждали толкова много фенове на Арсенал на едно място преди, пред централната трибуна настана някаква суматоха и хората се скупчиха около главния вход. Явно ставаше нещо интересно. Оказа се, че току що беше пристигнал клубния автобус и ние веднага също се втурнахме натам. Поредният незабравим момент за нас беше това, че виждахме любимците си от екрана само на няколко метра разстояние. Футболистите на Арсенал на влизане през централния вход на Хайбъри Разбира се, преди да посетим трибуните се отправихме към The Gunners pub, който се намира на ъгъла на една пресечка в дъното на улицата, която открива гледка към North bank. Естествено и тук попаднахме на българска следа, след като един от охранителите на пъба се оказа българин и само като чу родната реч ни приветства и може би по-топло посрещане нямаше да получим на друго място във футболен пъб. Освен, че денят беше специален с това, че ще гледаме любимия си отбор на живо в един от последните мачове на любимия ни стадион, се оказа, че денят е посветен на Денис Бергкамп. Специално по този повод имаше група холандски фенове, които типично в техен стил бяха облечени изцяло в оранжево, общо взето с кой каквото е намерил. От тениски, до работни гащеризони, а дори един от тях явно не намерил друго решение, беше наметнал просто един оранжев халат. Още по-приятна беше изненадата, когато на влизане в стадиона ни раздаваха оранжеви тениски с инициали DB10, специално заради това, че денят е посветен на един от блестящите ни футболисти за времето си. Кадри от The Gunners Pub Холандските фенове, които бяха дошли специално за деня на Бергкамп Ех, като се сетя колко ми беше всичко като в някакъв сън и възприемах нещата сякаш това, че сме там е най-нормалното нещо на света и всеки уикенд съм на това място. Сега с течение на годините все повече осъзнавам колко ценно беше това посещение. Няма да забравя думите на единственото момиче, което беше заедно с нас, когато пристъпвахме по стъпалата в тунела към сектора: „Ние сме на Хайбъри, човече! Можеш ли да осъзнаеш това?“. Ами, не! Не можех да го осъзная. Бях толкова опиянен от емоциите, че всичко ми беше като на филмова лента. В този момент, пристъпвайки към трибуната се чувствах може би както се чувстват футболистите преди да излязат от тунела на терена, знаейки, че всички очакват тях, с тази разлика, че нас никой не ни очакваше, но в всяка крачка напред все повече се чуваха фенските възгласи. Хайбъри отвътре и на трибуните Уау! Теренът изглеждаше толкова близо, бяхме на десетина реда от него, а знаете специфичното на английските стадиони, че няма писта и контакта на футболистите с феновете е буквално на ръка разстояние. Хайбъри беше още по-впечатляващ в това отношение. Знаете как по телевизията стадионът изглеждаше някак по-малък от останалите стадиони и това носеше допълнителен уют на това място. Публиката се чувстваше близка с играчите и играчите сякаш повече усещаха емоциите на публиката. Докато си направим по няколко снимки, гордо позиращи с българското знаме с надпис Арсенал България на North bank футболистите излязоха за загрявка. На близката до нас врата се появи Йенс Леман….леле, изглеждаше толкова близо…..и толкова внушително висок, въпреки че отстъпва с няколко сантиметра на повечето вратари, които са пазили за Арсенал. Всъщност, всички изглеждаха внушително величествени, все едно са някакви божества. Анри и на екран си изглежда уникален атлет, а на живо разликата е по скоро, че с Пирес имаха и някаква елегантност в начина, по който се придвижваха. И, да! Това внушително излъчване не беше случайно. Повечето футболисти от този състав бяха част от Непобедимите, а няколко седмици по-късно играха финал за Шампионска лига и то със стил - без загуба през сезона и без допуснат гол в елиминационната фаза срещу носители на трофея като Реал Мадрид и Ювентус! Самото им поведение, дори на загрявката, излъчваше авторитет и с това може би респектираха противниците си. Загрявката преди началото на мача Двубоят започна, вълнението ни не стихваше и най-странното от всичко беше, че всички седнаха на удобните меки седалки и притаиха дъх. От време на време се чуваха откъслечни възгласи, а на нас като новобранци, няколко пъти идваха стюарди да ни правят забележки, че ставаме от седалките!!! What the fuuck??!! Ние на мач ли сме или какво? Беше толкова разочароващо! Дори идваха да ни питат какво пише на знамето и ни помолиха да не го разпъваме!! Представяте ли си? Дали пък не го разпънахме няколко пъти, когато имаше голови ситуации и хората наскачваха. Понеже седалките бяха сгъваеми, меки с дунапрен и кожено покритие, по подобие на тези в театрите, при всяка една атака на Арсенал се чуваше един тропот, както правим по нашите стадиони с крака по земята при мексиканска вълна. Е, този тропот не беше съзнателен, тъй като се получаваше, когато хората ставаха в очакване на завършек на атаката и седалките се сгъваха ритмично след всяко едно подобно рязко ставане. Идвайки постепенно от далечината този шум беше някак вълнуващ, но пък нямаше мексиканска вълна, а по скоро вълна от ставащи хора. Интересно беше да се наблюдава. Редките случаи, когато по трибуните скандираха, първоначално не можех да различа какво точно пеят, а то всъщност беше „Red army, red army”. И все пак да не забравяме, че беше Dennis Bergkamp day. Стадионът почти изцяло беше придобил оранжев отенък, благодарение на оранжевите тениски, които раздаваха на влизане и повечето фенове бяха облечени с тях. Много приятна обстановка за фен на Арсенал и „Лалетата“ едновременно! И понеже денят беше посветен на Бергкамп не се мина много време когато от горното ниво на нашата трибуна се запя: „There’s only oneeeee, Dennis Bergkamp….”. За първи път чувах тази песен и от този момент нататък тя се запечата в моето съзнание. Мачът като цяло не беше от най-вълнуващите, а и на мен ми беше по-интересно какво се случва по трибуните. Е, все пак в края на първото полувреме избухнахме в радост, когато Александър Хлеб откри резултата точно пред погледа ни във вратата, зад която се намирахме ние. Страхотно е да чуеш на живо това звучно „Yeaaaahh!!!” от трибуните, когато любимият ти отбор отбележи гол. Моменти от мача След попадението на Хлеб за 1:0 Бях чувал за прословутото дъждовно лондонско време, но през целия ни престой изпуквахме от жега, тъй като солидно се бях подготвил за по-сурови атмосферни условия, а реално през повечето време дори се разхождахме по къси ръкави и постоянно се чудех къде да го дяна това яке. Бяхме си направили и специални тениски за посещението ни на Хайбъри, на които пишеше "We are Arsenal supporters club Bulgaria on tour", датата, двубоят и стадиона, на които бяхме. Сега нашите ли тениски да носим, оранжевите за Бергкамп ли? Все пак ги сменяхме ту едната, ту другата. Е, като си говорехме за лондонско време, както беше слънчево и топло в съботния следобед, така изведнъж се смрачи и заръси ситен дъждец. Все пак беше за кратко, а повечето от нас са били на мачове в много по-неблагоприятни условия. Второто полувреме продължаваше да е също толкова скучно, а нашите момчета вече атакуваха към по-далечната от нас врата и интересните събития ни се струваха някак много отдалечени от нас. Това не ни пречеше особено да се наслаждаваме, че сме там и че този мач беше толкова специален за нас. За съжаление, отново бяхме свидетели на гол във вратата, зад която бяхме ние. Беше вече 75-ата минута, а резултатът стана 1:1! Започнаха да ми минават мисли в главата от сорта на: „Е, верно ли така ще завърши първият ми мач на живо“? Все пак тогава бяха години, в които не бяхме свикнали да губим точки у дома! Разбира се, отговорът на този въпрос не закъсня, когато само три минути по-късно Бергкамп отклони топката в наказателното поле към Пирес, който отбеляза за 2:1! Този път еуфорията от гола беше по-голяма, тъй като лошите мисли, че могат да ни попарят с тяхното попадение, явно не бяха минавали само през моята глава. Всичко вървеше към чудесен завършек с очаквана, но все пак трудна победа, когато дойде и моментът за бис, както го наричат при концертите или заключителното действие, развръзката във филмите или театралните постановки. Значи да си го бяхме поръчали или сами разработили този сценарий, нямаше да го направим по-добре! Мачът вървеше към заключителната минута, когато изгря геният на Бергкамп, ама типично в неговия си неподражаем стил с вътрешен фалц извън наказателното поле прати топката в десния горен ъгъл на вратата. Последва суматоха от ръце, глави, крака, много скачане, крещене и прегръщане с познати и непознати хора. Сюжетът на постановката беше завършен по най-прекрасния начин с попадение на главния герой! До последната минута и много след последния съдийски сигнал останахме без дъх от скандиране на вече любимата ни песен за Бергкамп. Голът на Бергкамп Поздравления за Бергкамп след последния съдийски сигнал Тръгнахме си щастливи и заредени с много приятни емоции, разбира се и с фенски артикули. На няколко пъти из Лондон ни заговаряха фенове на Арсенал, а най-фрапиращото беше на летището вече на прибиране, когато един от митническите служители ни заговори: „Фенове на Арсенал ли сте?“. Чудех се, откъде толкова ни личеше, че ни разпознаваха, ама пък какво толкова се изненадвах като всеки от нас беше помъкнал няколко натъпкани с фенски артикули найлонови торбички от фенския магазин, които бяха с емблемата на клуба. Странното е, че всеки път, когато научаваха от къде сме и че за първи път сме ходили на мач, всички бяха единодушни и казваха едно и също все едно се бяха наговорили: „Ооо, трябва да отидете на гостуване“! Да, домакинските мачове може би наистина бяха скучни за феновете, като особено потресаващо беше това, че ни караха постоянно да сядаме, само дето нямаше някой, който да ни шътка както, когато говориш в киносалона. Да, футболът в Англия е спектакъл, който се доближава до изкуството на театъра и киното и явно на феновете това им харесва и заради това всеки уикенд отиват на стадиона с цялото си семейство като на празник. А когато искат да се почувстват истински футболни фенове, отиват на гостуване. Е, все пак вярвам, че има и изключения при домакинските мачове, когато става въпрос за някое завързано дерби. За нас футболният спектакъл беше чудесен и се завърнахме повече от доволни от преживяното. В самолета на връщане се сетихме за черешовото топче, което трябваше да връчим на Бергкамп за играч на сезона според нашия фен клуб. Не знам дали е стигнало до него, но той ни се отблагодари по най-добрия начин затова, че сме го избрали за играч на сезона. Този гол шедьовър накрая на мача сякаш беше неговият поздрав специално за нас! Спомняте ли си в началото, че едно от нашите момчета си остави батериите за фотоапарата в торбичката с черешовото топче? А сега си представете, че пратката е стигнала до Денис, той я е отворил, видял е макета на черешовото топче и батериите и може би много време се е питал къде ли точно се слагат тези батерии! Това беше една от шеговитите ни теории, на които много се смяхме по време на полета на връщане. От цялата тази емоция интересното, е че гледайки рубриката „On this day….” едва преди три или четири години прочетох следното: „На този ден през 2006 г. Денис Бергкамп вкарва последния си гол за Арсенал при победата срещу Уест Бромич Албиън с 3:1“. Лелеее, по дяволите, аз съм видял последния гол на Бергкамп на живо!!! Това беше първото нещо, което си помислих. Честно казано, дори не подозирах, че това е последният му гол за Арсенал и когато го осъзнах, още повече ценя този момент. Сега, 15 години по-късно дори не си спомням другите голмайстори, че дори не си спомням и точната дата на мача, за което си помогнах като порових малко в интернет, но винаги обичам да се връщам към този спомен и обичам да разказвам за него, както дядовците обичат да четат приказки на своите внуци! Разбира се, много моменти от тази история останаха неразказани тук, за да не става прекалено банално, а и за да има какво да разказвам, когато се виждам с другите фенове! Надявам се, че с тази история съм успял поне малко да ви пренеса на трибуните на Хайбъри и пожелавам на всеки един от вас да има поне няколко такива специални моменти с любимия си отбор, за които да обича после да разказва. Нека си пожелаем и тази вечер 15 април да бъде специален за феновете на Арсенал, като се надявам нашите момчета да успеят да ни класират за полуфиналите на Лига Европа! Посвещавам тази статия в памет на баща ми Иван, благодарение на който сбъднах своята мечта да посетя Хайбъри! Благодарен съм му и за всичко, което е направил за мен през неговия живот!
  • Create New...